Изпълнението на искането от страна на Председателя ми отне цялата нощ. Отместих поглед от факса, като чух тъпия удар. Дори и на фона на включения климатик разбрах, че чувам звука от значително парче силен експлозив. Пет секунди по-късно самият хотел се разтърси леко от последващото сътресение. Отидох до прозореца и надникнах навън. Гледката беше страхотна — в посока югозапад, като центърът на града се простираше пред мен като ветрило. Стаята се намираше на деветия етаж — достатъчно високо, за да се виждат очертанията на града на фона на небето. В мъглявата далечина се виждаха светлосините води на Каспийско море.
От лявата ми страна, в позиция към десет и тридесет, видях гъст мръсночерен облак, който се издигаше в утринното небе, в онази част на стария град Баку, в която се намират много от дипломатическите жилища и резиденции. Гадният цвят на дима потвърждаваше предположението ми, че съм чул шум от експлозив. По форма и разпространение — в края на краищата това беше Баку, без вятър, а само жега — напомняше на първоначалните стадии на експлозиите на коли-бомби, каквито съм виждал в Ливан, Северна Ирландия и Турция — само някои от страните, в които мистър Мърфи ме е насочвал към неподходящото място в неподходящото време.
Като малко отклонение позволете да заявя официално, че ненавиждам колите-бомби. Те са прекалено непредсказуеми, по дяволите. Е, и аз съм ги използвал, например оня път, в края на осемдесетте години, когато успях да изпаря главния бомбаджия на „Ислямски джихад“, докато той се придвижваше в северна посока по малка уличка на име „Фарид трад“ до старата сграда на ЮНЕСКО в Бейрут. Понякога това е единственият начин да удариш целта и да направиш всичко да прилича на местно изпълнение, а не на изпълнението на тюлен от Военноморския флот на САЩ. Но проблемът при колите-бомби е, че те предизвикват големи количества от онова, което Пентагонът обича да нарича съпътстващи разрушения, т.е. невинни (или поне не виновни) цивилни. В Бейрут например улучих своята планирана цел. Но в същото време бяха изпарени още шестнадесет други души — истински кофти случай на НМ/НВ115.
Но войната сама по себе си е мърляв бизнес. Тя не е прецизна. Не можете да обявявате война с гласуване или с тревоги за „съпътстващите разрушения“, защото ще бъдат убити повече от собствените ви хора — и ще направите по-малко трупове от хората на врага. Трябва да осъзнаете, че да убиеш във войната няколко цивилни от хората на врага или случили се там цивилни, или нещастници, озовали се на неподходящо място в неподходящо време, е по-малкото зло, защото сте унищожили целта си, с което сте спасили живота на много други хора. Идеално? Съвсем не. Но това е морален избор, с който аз например мога да живея и наистина живея.
Обадих се в американското посолство за доклад по обстановката. Да, знам, че там съм персона нон грата. Но не се обадих на регионалния служител по сигурността или в кабинета на посланика, нито пък на Ашли. Обадих се до морския пехотинец на пост номер едно, обясних кой съм и попитах дали знае нещо за експлозията, която и двамата бяхме чули току-що.
Настъпи известна пауза, когато направи връзката с името ми. След това, тъй като беше морски пехотинец и се интересуваше повече от решаването на проблемите, отколкото от политическите игри, ми отговори, че „не, сър“. След това каза:
— Изчакайте само секунда, сър.
И ме остави да чакам. Две минути по-късно се включи в линията и каза, че според неговия сканиращ уред инцидентът е свързан с израелски дипломат и че трябва да прекъсне, защото командирът му, главният сержант на взвода, възнамерява да премине на повишена бойна готовност в посолството. Тъкмо бях сложил слушалката върху телефона, когато тя позвъни отново.
— Марчинко.
— Дик, обажда се Ашли.
— Какво има?
— Ти добре ли си?
— Да, защо?
— Твоят приятел…
Имах само един приятел в Баку и той не беше Стив Саркисян.
— Ави.
— Ави. Току-що ми докладваха, че колата му била причакана, когато тръгвал от апартамента си на път за израелското посолство.
О, това не беше добра новина.
— Убили ли са го?
— Не знаем. Тук всичко е доста объркано. Израелското посолство затваря. Ние също.
— А къде е избухнала бомбата?
Тя ми каза. Затворих телефона, преди да успее да каже друго, взех един пистолет и бронежилетка и се понесох към вратата.