Отворил я бях, когато осъзнах, че имам да изпратя по факса единадесет страници.
Има мигове, когато да изпълняваш задълженията си е болезнено — и този беше такъв. Но животът е съставен от приоритети, а да изпратя материалите до председателя беше над всичко друго.
Свърших с излъчването и тъкмо заключвах документите в сандъчето, когато телефонът позвъни отново. Протегнах ръка и взех слушалката.
— Дик, обажда се Ави.
Мога да ви кажа, приятели, че рядко през своя живот на война, унищожение и смърт съм бил по-щастлив да чуя нечий глас.
— Ави, какво стана? Казаха…
— Аз съм добре, добре съм — гласът му затрепери леко, — но шофьорът ми е мъртъв, а Мики има нужда от медицинска помощ. Спешно.
О, мамка му, о, по дяволите, о, ад.
— Какво стана?
— Някакви b’nai zonim116 сложили експлозиви в кола на една пряка от нас. Ние живеем на улица „Абас Сикхат“, която е еднопосочна, не можем да завием, докато не излезем на проспект „Азадиг“. Това е единствената отсечка по пътя за посолството, която не мога да променя. Взривиха я, когато минахме през кръстовището. Точно там, от лявата страна на улицата, има голяма стена — някаква голяма фирма — и стената засили ударната вълна.
Израелецът си пое дълбоко дъх.
— Те знаеха какво правят, Дик. Операцията беше не по-лоша от нашите в Ливан срещу „Хизбула“.
Спря, за да си поеме дъх отново.
— Но Мики беше с мен тази сутрин — искаше да пазарува в магазина на посолството и седеше в лявата страна на колата. — Той замълча за малко. — Мики не е добре, Дик. Никак не е добре.
— Какво мога да направя? Къде искаш да бъда?
Той въздъхна силно, а след това заприказва с картечни залпове.
— Добре, искам да правиш онова, което обсъждахме помежду си. Онова… нещото… на юг. Убеден съм, че това, което се случи сега, и снощната случка са свързани. Помниш ли снощи? Сещаш ли се за какво говоря?
Намекваше за стореното от мен на фондация „Сирджик“.
— Помня, Ави, помня — не се опасявай за това.
— Не получих материалите, Дик. Пази ги при себе си, докато се върна.
Той спря така внезапно, сякаш бяха прекъснали линията, и чух как опитва да се овладее. Когато се успокои, въздъхна дълбоко и продължи:
— Виж, след два часа има самолет за Тел Авив и ако проклетият лекар, който я лекува, успее да я стабилизира, ще поемем случая. Аз ще завзема първата класа в самолета и ще я използвам като болнична стая. По дяволите, Дик, двадесет и осем години без драскотина и сега това. Това… Това…
Изведнъж енергията го напусна и той се изтощи. Пресуши. Остана празен.
Не се изненадах. Той беше в шок и я караше на адреналин, който тъкмо беше спрял да бълва. Сега сякаш едва събра сили да прошепне:
— Дик, трябват й грижи, каквито може да получи само у дома. Трябва да я закарам у дома. Трябва да я закарам у дома.
Има моменти, в които думите не вършат работа. Този беше от тях. Аз се сетих за мислите си от преди малко за съпътстващите разрушения и внезапно осъзнах, че и този медал си има две страни: страната на изпращачите, от която обикновено се намирам аз, и получаващата страна, в която се намирах сега. Не е весело да си на получаващата страна. И това е колосално слабо казано.
— Ави…
— Знам, Дик — прекъсна ме той. — Знам. Довиждане, Дик. Дръж ме… как му викате… в течение. Имаш ми номера в Херцлия.
И телефонът замлъкна.
Е, може и да ви се стори коравосърдечно, но аз не седнах и не се замечтах за добрите моменти, които бях имал с Ави и Мики Бен Гал. Вместо това се захванах за работа с онази диктувана от жаждата за мъст енергия, която намирам в стресови моменти. Съставих списъци със съществено важна информация, необходима за тайните ни удари, и направих оценка на целите. Разгледах спътниковите снимки, които Чушката ми изпрати по осигурения срещу подслушване факс. Изчислих разстоянията с помощта на един апарат „Магелан“ за глобално позициониране, както и папката с аеронавигационни карти от Картографската агенция на Министерството на отбраната, които нося със себе си. И с помощта на лупа разгледах в детайли чертежа на мястото, което щяхме да посетим — чертежи, които Джим Уинк беше изровил от архивите на ЦРУ и изпратил по факса.
И четиринадесет часа по-късно, плюс-минус няколко минути, бях произвел нещо, което смятах за ефективна и в разумна степен мърфиустойчива мисия. Подадох страниците на Бумеранга, Пачия крак, Нод и Скапания Ранди за одобрение, защото в този квартет старшини се съхраняват десетилетия боен опит от реалния свят. Наблюдавах как атакуват оперативния ми план, за да търсят пробиви в него, да открият неговите слаби страни и да го направят по-добър и смъртоносен. Отворих минибара, изпих една бира, а после влязох в спалнята, легнах върху одеялото и затворих очи за кратък боен сън.