Пачия крак беше челен дозор, а Нод — номер втори. В старото време Нод би броил крачки, за да знаем колко път сме изминали. Но сега, благодарение на безкрайните количества батерии и мрежата спътници за глобално позициониране, знаехме с точност до шест метра къде се намираме, колко път сме изминали и колко ни остава. Програмирал бях информацията в трите „Магелана“. Но също като топографските карти глобалните позиционни устройства ви показват само къде сте и къде отивате. Те не могат да се справят със ситуациите.
Беше 02:58. Доста добре бяхме напреднали — до момента. Пред нас имаше отвесна скална стена, около пет метра висока, която вървеше на север и юг, докъдето ни стигаше погледът. Не беше показана на топографската ни карта. Не се виждаше и на спътниковата снимка. Но въпреки това я имаше.
Спуснах се на едно коляно, извадих картата и включих фенерчето си с червен светофилтър върху конкретния участък. Nada. Bupkis. Очевидно, че тази скала не съществуваше. Да бе, точно така.
Дали носехме въжета за катерене? Не, не носехме. И затова трябваше да заобиколим.
Проверих отново картата. Около три четвърти километра на север от нас различих тънка, виеща се черта, която обозначаваше планинско поточе или ручейче, или уади, или каквото казваха на тези шибани неща в тази част на света. Свих очи и се вгледах по-отблизо в намачканата хартия, за да проследя поточето с показалец. Линията се виеше през хълмовете и се спускаше до Каспийско море. О’кей. Ще тръгнем към ручея. Ако скалата не свърши по-рано, ще се качим по бреговете му и после отново ще тръгнем на юг.
04:10. Отклонението ни отне ценно време. До зората оставаше по-малко от час и половина, а ние още се намирахме на три километра — малко под две мили — оттам, където исках да сме. Е, малко под две мили може и да не изглежда много. И ако вървите по Пътя в Апалачите117, даже и в най-трудните му участъци, това разстояние може да се измине за относително кратко време. Но същите три километра се превръщат в продължително, неприятно, изморително шибано ходене, когато си посред вражеска територия, работиш слепешката и опитваш да не вдигаш шум, който би разтревожил различните ирански военни, Революционната гвардия, иван и/или фундаменталистките групи танга, които е възможно по една случайност да са излезли, за да търсят хора като нас.
И така, продължавахме метър след метър, предпазливо през сухото корито на ручея, катерехме се по грубите камъни и си проправяхме път така, че да не оставяме от онези следи, които търсят граничарите.
Дали знаех със сигурност, че в района има вражески групи? Не, не знаех. Но нямаше да предполагам, че няма. Такива предположения убиват.
04:55. Небето бързо се променяше от черно в тъмносиньо. Което означаваше, че времето да се окопаем беше отминало отдавна. Аз не исках врагът да се събуди, да огледа района с бинокъл и да открие група гринговци, които се правят на невидими.
Сега, докато се опитваме да се скрием, позволете да ви дам кратък пример за трудностите по скриването в подобен терен. Той е следният: шибаняшки трудно е да го сториш.
В силно залесените райони можеш да използваш естествената гъста растителност, за да скриеш позициите си. Същото важи за джунглата. Гъстата гора помага много, защото позволява да се скриеш по-добре, като използваш естествените светлини — и сенки — в своя полза. Тук светлината по време на деня беше пряка и силна, а липсата на растителност щеше да затрудни маскировката.
Но съм виждал тюлени-снайперисти, дето успяват да създадат онова, което моите англичански приятели в SAS наричат ЛС — лежащо скривалище, — на пясъчен плаж без нито едно шибано стръкче растителност в диаметър от шестдесет метра и го правят толкова изкусно, че нищо неподозиращите местни стъпват отгоре им.
И тъй като нищо не е невъзможно, и тъй като от време на време човек може да заблуди майката Природа, бях предвидил този проблем и си носехме разнообразни полезни материали.
Но първо трябваше да избера подходящото място за нашето скривалище. Свалих раницата си, оставих повечето от оборудването си на земята и започнах проучването.