05:14. Богът на Войната трябва да ме е наблюдавал тази нощ, защото след около девет минути лазене, катерене и набиране с мъки намерих една пещера, чийто отвор всъщност гледаше към стария обект на ЦРУ под тъп ъгъл и от разстояние от около три четвърти километър, с което мястото си ставаше идеален наблюдателен пост. Отворът на пещерата беше частично скрит от къси каменни издатъци и големи безформени скали, които увеличаваха възможностите за скриване. Спуснах се зад тези естествени прикрития, извадих уреда си за нощно виждане от калъфа, и огледах лагера на тангата. Нищо не се движеше. Претърколих се и надникнах в пещерата.
Доколкото виждах, тя беше идеална. Може би пет-десет метра в дълбочина, с таван малко над метър при отвора и стигащ до над два метра в по-голямата й част и не повече от метър и половина в края. Пещерата беше широка три, може би четири метра. О, нямаше да ни е широко. Но пък щяхме да сме скрити и да наблюдаваме врага през целия ден. Пропълзях вътре за поглед отблизо. Прокарах ръка по стената. Беше хладна и суха. Добър знак.
На лакти и колене тръгнах по грубия под към задната част на пещерата, подпомогнат от очилата си за нощно виждане. Към средата на пътя нещо падна на врата ми. Инстинктивно замахнах към него. Късно: каквото и да беше то, ме ухапа до посиране. Плеснах го, мамицата му, но съборих очилата си за нощно виждане и те издрънчаха на земята. Шумът отекна леко и аз инстинктивно спрях да мърдам. След това бръкнах в колана и взех фенерчето с червения светофилтър, включих го и огледах пода.
Посегнах да взема очилата си от палубата. Но те мръднаха, мамицата им. Отдръпнах ръка и после внимателно посегнах и ги вдигнах за ремъка. Под тях забелязах един от най-големите проклети паяци, които някога съм виждал. Кой знае какъв беше на цвят, защото червената светлина правеше цветовете неразличими. Но имаше груб рисунък във формата на пясъчен часовник и диамант на гърба си. Лоша новина.
Вдигнах очилата и смачках шибания паяк с крак. Изведнъж осъзнах, че мъртвото гадно лазещо същество може да има приятели или роднини, и насочих лъча на фенерчето към покрива на пещерата, за да съм сигурен, че тук не гъмжи от други острочелюстни гаднярчета.
Видях само скали. Значи срещата между това малко копеленце и мен беше организирана от мистър Мърфи. Ухапаното не ме сърбеше, но усещах леко парене там. И започна да се надува почти веднага. Е, знам как да се оправям с ухапвания от насекоми: бръкнах в „банана“ на кръста си, намерих тампон с алкохол и изчистих ухапаното място с него, след което извадих добре използвана носна кърпичка от джоба си, с която превързах врата си, за да покрия лекия оток, и продължих напред.
05:22. Обявих пещерата за обитаема и започнахме работа. Сега небето беше в царствено наситен пурпурен цвят и блясъкът на слънцето започваше да намеква за себе си. Фактът, че се разсветлява, беше лоша новина. Но добрата новина беше, че нашата позиция се намираше на изток от лагера и всеки, който би погледнал в наша посока, щеше да получи доза слънце в очите.
Нямаше време за губене. Таймекса и Ранди измъкнаха от раниците си зебло, което опънаха в процепа между скалите, където щяхме да си вършим работата. Докато е тъмно, параванът, който не се вижда на инфрачервено осветление, щеше да ни крие. Когато стане светло, щяхме да сме се маскирали достатъчно, за да го свалим.
Алигатора, Копача О’Тул, Найджъл и Гризача носеха камуфлажна мрежа за пустинята. Аз имах също такъв материал, като пончо, а също и сгъваеми пластмасови колчета. Бумеранга, Пачия крак, Нод и Чука имаха шанцови инструменти, с които започнаха бързо да махат камъните и пръстта до входа на пещерата.
05:38. Разположихме камуфлажната мрежа, като вкарахме в нея и няколкото магарешки тръни, които намерихме. Ако някой се доближеше, за да провери отблизо и на лична основа пещерата, щеше да разбере, че вътре има човек. Но отдалече — или през бинокъл — щяхме да сме невидими.
Въпреки че все още нямаше тридесет градуса, се бях изпотил напълно в униформата си. Клекнах, опрях гръб в прохладната скала и опитах да си поема дъх. Ухапването от паяка на врата ми се беше надуло до размерите на топка за голф и пареше адски под кърпичката. Езикът ми беше сух; чувствах се сякаш имам топка памук в устата, а ставите ме боляха.
Е, какво ново, нали? Дик и болката — идеална двойка, както ям и голям, или блато и тиня, или гонорея и диарея118. Борех се с болката и жегата, и с внезапния хлад в ставите си и продължавах напред.
05:47. Беше светло, когато станахме готови да влезем в пещерата. Казах на Чука, Найджъл, Пачия крак и Мустанга да вземат първите две наблюдателни дежурства. Исках острите им снайперистки очи да наблюдават целта. Моите очи ли? Те бяха почти безполезни. Искам да кажа, че нещата бяха някак си извън фокус и започнах да виждам едно голямо поле от бели точки. Малки бели точки. Опитах да се отърся от тях, но не можех. След това опитах да стана, но краката ми не действаха.