В крайна сметка, ако не ударим първи и здравата и ако някое от тангата избяга, щяхме да имаме проблеми с изкарването им от дупки и ниши. Имаше и друго усложнение: трябваше да ги ударим достатъчно бързо, за да сме сигурни, че няма да предупредят някого по клетъчните телефони, които повечето от лошите носеха на коланите си. О, да. Добре дошли в двадесет и първи век, в който всеки има собствен мобилен телефон, дори лошите. Добре, та докато ние унищожаваме главната сила, групата на Ранди щеше да се вреже от северния край и да обезвреди радиокулата и спътниковата чиния. Щеше да прочисти комуникационната барака, да вземе всякаква разузнавателна информация оттам, а след това да постави заряди с часовник, за да гръмнат всичко. Исках в края на вечерта тук да остане само чакъл.
Ако снайперистите ми не грешаха, в комуникационната барака трябваше да има трима души и две двойки лоши, които патрулират. Добрата новина беше, че патрулните стоят доста навътре зад оградата. Значи ставаше дума за общ брой от двадесет и трима лоши. Запитах дали някой е виждал Ивановци и Хамър отговори отрицателно — всички изглеждаха типични пълнобради шиитски муджахидини. И нито един иван измежду тях.
Това означаваше шестнадесет леки цели за мен и групата, прибрани в леглата си в спалното помещение, сънуващи каквито неприятни сънища сънуват тангата. И докато моята група провежда операцията по оправянето на шестнадесетте поспаланковци, стрелците на Ранди щяха да се погрижат да неутрализират другите седем.
Пленници? Искате да знаете дали ще има пленници? Добре, отговорът е лесен: няма да има. Очаквах сто процента поражение на врага.
01:27. С момчетата тръгнахме на юг. Най-важният елемент на всяко нощно нападение е шумовата дисциплина. Звукът нощем, изглежда, пътува по-далече, отколкото денем. Всъщност само така изглежда. Причината е, че с ограниченото от тъмнината зрение слухът се изостря. И така, проверихме дали всяка част на снаряжението ни е завързана с тиксо. Не исках тракане на пълнители или дрънкане на оръжие.
За да съм двойно сигурен, че няма да вдигаме шум, действах бос. Приятели, не опитвайте такова нещо, защото ще разкъсате стъпалата си на кървави парчета. Но кожата на моите свирепи стъпала размер 45 е по-твърда и здрава от онова, което ще намерите в повечето туристически обувки. Не забравяйте, че когато през 1990 г. си отлежавах годината във Федералния лагер за лоши момчета и общинска минетчийница в Питърсбърг, Вирджиния, тичах шест мили дневно всеки шибан ден в дъжд, слънце, жега, студ, сняг, лед или мъгла по застланата със сгурия писта, чиито шест обиколки правеха миля. Да, всеки шибан ден. И бягах бос. О, първите две седмици кървях адски. Но краката ми ставаха все по-твърди. Когато ме пуснаха, едносантиметровият слой втвърдени мазоли правеше стъпалата ми издръжливи и твърди като подметката на маратонка или туристическа обувка. Дори и днес рядко нося обувки, когато бягам из стотиците акри гора във вила „Свирепия“. Да, има тръни и магарешки бодили, и остри камъчета, но те не ме притесняват. Всъщност мога да ходя из шибаната гора така тихо и потайно, като всеки индианец алгонкуин, ирокез или мохикан от романите на Джеймс Фенимор Купър119 или Чарлз Брокдън Браун120.
Преминах през едно естествено прикритие, което продължаваше може би двеста метра, и излязох на дълго, широко, открито поле, осеяно с огромни камъни и ниски сухи храсти. Когато се движиш нощем, трябва да направиш така, че теренът да работи за теб. Да не даваш на врага нищо. Да използваш тъмнината като приятел: никакви силуети, очертани на хоризонта, или бързи, резки движения, които привличат внимание. Обичам в групите си да имам ловци с лъкове, защото те от малки се научават как да се движат така, че да не безпокоят дивеча, докато застанат на позиция.
Сега придвижването стана бавно. Аз си проправях път от едно прикритие до следващото, приведен максимално ниско до земята, без никакви С3, което означава сянка, светлина или силует. Бяхме се разпръснали на осем до десет метра един от друг, като Таймекса осигуряваше тиловата охрана, а Чука, пред него, оглеждаше района пред мен с прицела си за нощно виждане върху снайперската си пушка със заглушител, за да е сигурен, че няма да се натъкна на изненади.
Стигнал бях до стотина метра от оградата, когато чух в лявото си ухо едно „цък-цък“. Замръзнах, както си бях, т.е. в легнало положение, точно зад неравно петно светлина от една от лампите, скрит до половината в сянката на една скала.
119
Джеймс Фенимор Купър (1789–1851). Американски писател, автор на книгата „Последният мохикан“ (1826). — Б.пр.
120
Чарлз Брокдън Браун (1771–1810). Смятан за първия професионален романист в Америка. — Б.пр.