Йордан Радичков
Свирепо настроение
Стягаха се за пазар и почнаха да товарят колата още в тъмното.
— Като падне сняг, никой няма да ги търси — каза Петър Маринков. — Сега му е времето, сега имат цена.
— Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат — каза му Бръмбара.
— Кой ще чака снега — каза жената на Петър Маринков. — Още отсега нещо е почнало да ги яде.
— Абе яде ги — каза Петър Маринков. — Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.
— Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.
— А, хубави! — не се съгласяваше Петър Маринков. — Всичките са свински.
— Свински са — каза жена му и спря да прехвърля, за да върже забрадката си. — Но и между тях има сладки.
Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загуглен с башлък. Той щеше да кара тази овца на пазара, да я продаде.
— Ето още една наядена!
— Все отдолу ги наяжда — каза Петър Маринков. — Виж как ги е гризало.
Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.
— Ще взема да ги хвърля — каза Петър Маринков. — И без това са слепи.
Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а зад краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.
— Няма да мръднат — каза Петър Маринков. — Дъждът ще ги сплеска.
Той говореше за мишлетата.
Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато от влага. Мишлетата нито виждаха, нито можеха да се движат. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завали по-силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама затуй трябва да завали по-силно, реши той.
Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите, с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше — стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре — добре чуваше с тях.
Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.
— Ти иди да вземеш туй-онуй — каза Петър Маринков на жена си. — А аз ще впрягам.
— Добре — каза жената. — Аз ще отида да взема туй-онуй, пък ти впрягай.
Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.
— Хайде! — каза Бръмбара и подкара овцете.
Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по-мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчеха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница — там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.
— Трябва да продам прасето — каза Бръмбара. — Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.
— Това е сръбска порода — каза Петър Маринков. — Сръбските свине не пълнеят.
— Ти остави, че не пълнее — каза Бръмбара. — Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.
— Аз чух, че квичеше по едно време — каза братът на Петър Маринков.