Выбрать главу

— Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари не давате за правилника! Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида, бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?

— Само ти имаш деца! — каза Петър Маринков. — И ние имаме деца.

— Имате — каза онзи, — а пък вървите и се движите вляво!

— Пътят е на всички бе, другарю — каза Бръмбара. — Няма да го делим.

— Той е на всички — каза онзи, — но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?

Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.

— Каква контрола бе — каза Бръмбара. — Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях изгубил нощес, та къде ли не го търсих.

Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.

Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и тръгна обратно към камиона. Братът тури патицата в колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.

— Мамка му стара — каза братът. — Добре, че не стана катастрофа.

Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.

— Като постоях на Петлова чука — каза Бръмбара — и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало.

— Кое? — не го разбра Петър Маринков.

— Прасето — каза Бръмбара. — Може, викам си, да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по-силно да мамя. Па като почнах да викам: „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Слушам, слушам, слушам — нищо няма. Пак мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво се не обажда.

— Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи — каза братът на Петър Маринков. — То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите се завира в шумата. Нали съм виждал.

— Абе и аз съм виждал — каза Бръмбара. — Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.

— Къде ще намериш в тъмното свинска опашка — съгласи се Петър Маринков. — То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.

— Не, то може, но да попаднеш точно на опашката — каза Бръмбара.

— Ако попаднеш точно на нея, да.

— Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.

— И са големи, пък е и тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред в шумата, та дано го настъпиш.

— Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.

— Нито ти него, нито то тебе.

— Дума да не става, така е.

— Така е, но като се хванеш, а̀ върни се!

— Не може да се върнеш, като си се хванал.

— А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.

— Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.

— Абе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?

— То и жената не е чак толкова сигурна — каза братът на Петър Маринков. — Като сапуна е тя.

— Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.

— Същата е — каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. — Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.

— Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така — каза Бръмбара. — Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми се побиха като на маневри и най-после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.

— Ами да — каза Петър Маринков.

— Пък тя се прибрала — каза Бръмбара. — Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.

— Тя твоята станала като на маневри — каза Петър Маринков. — Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Като превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.