— Какво е това? — приближи се към него младата жена.
— Има пукнатина в скалата.
Двамата се вторачиха в отвора, от който се посипаха още песъчинки. Давид извади малката кирка от раницата си и пъхна острието й в процепа. Древната мазилка, която най-после беше поддала на същите трусове, разлюлели шишетата с уиски на епископ О’Хара и апартамента на Алегра в Йерусалим, веднага се отрони. Пулсът на израелеца се ускори.
— Това е мазилка — възкликна той.
Кирката се плъзна по стената и започна да се очертава правият ръб на нещо като малка запечатана кухина.
Като работеше по-бавно, Давид продължи да разбива мазилката, за да разчисти отвора на кухината. Тя бе квадратна, широка едва шейсетина сантиметра и входът й находчиво беше преграден с камък, издялан от стената на самата пещера. Мазилката бе забъркана така, че да се слива с неговия цвят.
— Каквото и да има тук вътре, есеите са искали да го скрият от външния свят — заяви археологът, докато внимателно изстъргваше последните остатъци от мазилка. Изведнъж той рязко отстъпи назад и си запуши носа.
— Пфу! — Излизащият от кухината въздух вонеше.
— Покрий си лицето — бързо нареди той на Алегра и й даде знак да излезе от пещерата.
— Cryptococcus neuromyces ли? — попита италианката.
Това беше научното име на гъбните спори, които бяха убили не един непредпазлив археолог. Предизвикваното от тях белодробно заболяване започваше с главоболие и висока температура, комбинирани с дихателни затруднения. Следваше кръвоизлив и токсините се пренасяха до мозъка, където атакуваха менингите49. Жертвата получаваше халюцинации и умираше.
— Съмнявам се, че си имаме работа с есейската версия на проклятието на фараоните — отвърна Давид. — Тукашният въздух е много сух и едва ли съдържа някакви гадости, обаче все пак трябва да внимаваме. Онова, което е в кухината, е чакало там две хиляди години. Може да почака още няколко минути.
Давид имаше основание да е предпазлив.
36.
Ленгли, щата Вирджиния
В сутерена под кабинета на Майк Маккинън тихо жужаха грамадните централни компютри „Крей“, които събираха и подреждаха хиляди доклади от целия свят. Сводки от шефове на бюра в повече от сто държави, анализи от сеизмични монитори и сателитни изображения, резултати от подслушвателни устройства, скрити в посолства и офиси, разузнавателни сведения от десетки други източници — човешки и електронни.
Отначало отношението на Майк Маккинън към заповедта да се занимава с някакъв си древен свитък беше доста нецензурно, щедро осеяно с трибуквената думичка за сношение. Верен на дългогодишната си подготовка обаче, той състави план, който можеше да разкрие и най-незабележимите следи. Статията на Кауфман за шифрите от Мъртво море се хвана в мрежата, а вече даваше резултати и Ешелон. Това беше кодовото име на системата на Националното управление за сигурност за засичане на телефонни разговори, имейли, факсове, телекси и всякакви други електронни съобщения по цялото земно кълбо, но данните на Ешелон за свитъка Омега по-скоро поставяха въпроси, отколкото даваха отговори.
Някои неща не пасваха, помисли си Майк. Защо Ватиканът следеше световноизвестна специалистка по археологическа ДНК? Нейното присъствие на някои археологически обекти можеше да се смята за съвсем естествено, ала къде бяха те? „На входа на пещера номер едно“ не му говореше нищо. Все едно да търсиш игла в копа сено. И защо участваха от Хамас? И кой бе тоя Лоунърган, който постоянно се споменаваше? Маккинън реши, че е време да се приближи малко до мястото на действието, с други думи, да отиде в Израел. Щеше да наблюдава събирането на сведения от стаята на ЦРУ в телавивското посолство на САЩ.
37.
Кумран
Давид и Алегра едва сдържаха вълнението си. Израелецът извади камъка от отвора на кухината в пещерната стена. Двамата ахнаха.
— Господи, Давид! Още една делва!
Грубото пръстено гърне стоеше на скритата лавица още от разрушаването на храма на Неемия. Давид внимателно го вдигна и го остави на земята. Няма и трийсет сантиметра висок, съдът беше затворен със същия напомнящ паница капак като другите, открити преди повече от четирийсет години. Той извади джобното си ножче и предпазливо преряза печата от мек черен катран. После бръкна в делвата и извади калъф от избелял жълт лен, който започваше да се разпада. Вътре имаше пергамент.