И накрая на Робин, която винаги беше до мен в най-тежките моменти.
I
Януари 2005 г.
1.
Рим
Държавният секретар на Ватикана стоеше до прозореца на втория етаж в Апостолическия дворец и гледаше към Пиаца Сан Пиетро. Кардинал Лоренцо Петрони мислеше за две неща. Навярно по-неотложен беше проблемът с влошаващото се здраве на папата, ала сега жената бе далеч по-опасна.
Най-могъщият кардинал в Католическата църква бе висок и слаб — елегантна, но застрашителна фигура. Расото му с ален кант беше безупречно. Бледо ъгловато лице с изящни и в същото време стоманено твърди черти, очи сини и пронизващи. Прекрасната му черна коса бе прошарена с достолепни сиви кичури.
Под него ранният здрач на зимата вече обгръщаше огромния площад „Св. Петър“ и въпреки че дъждът бе спрял, паважът продължаваше да е мокър и лъщеше на меката отразена светлина от сградите на Ватикана. По опустелия площад прехвърча самотна смачкана хартия и изчезна в заобикалящата го колонада на Бернини. Вятърът свиреше около колоните, както винаги през последните над триста години.
Лоренцо Петрони бавно и решително закрачи назад-напред из просторния кабинет, който се полагаше на държавния секретар. Обувките му от мека кожа потъваха в дебелия лилаво-син килим. В единия край на стаята имаше три пурпурни канапета, в отсрещния — две големи полирани бюра. Едното беше отрупано с писма. Другото, работното му бюро, бе абсолютно голо — имаше само един черен мраморен кръст. На стената зад него бдеше свети Бенедикт, покровителят на Петрони. Както често напоследък, кардиналът си помисли колко е близо до абсолютната власт и все пак тя неуловимо му се изплъзва. Идния месец щяха да станат петнайсет години, откакто е държавен секретар — пост, който по ранг беше веднага след папския. Той бе запазил контрола над Ватиканската банка и огромните международни финансови средства на Църквата, но ключовете на свети Петър дълго бяха останали недостижими. Понтификатът на този папа му се беше сторил безкраен. Сега влошеното здраве на светия отец му даваше изключителна възможност. Тихият упорит звън на личната му линия прекъсна мислите му.
— Петрони.
— Един момент, Ваше Високопреосвещенство, търси ви отец Жан-Пиер ла Франси. — Кардиналът стисна устни. Директорът на L’Ecole Biblique, Библейската школа в Йерусалим, имаше инструкции никога да не му се обажда във Ватикана, освен по изключително спешен въпрос. Телефонът изпращя и отсреща се разнесе гласът на директора.
— Buonasera, Ваше Високопреосвещенство.
— Buonasera, Жан-Пиер. Какво обичате? — Дългите години на дипломатическа подготовка помогнаха на Петрони да скрие раздразнението си.
— Много се извинявам, че ви безпокоя, Ваше Високопреосвещенство, но се случи нещо, за което смятам, че трябва да научите.
— Какво по-точно?
— Информацията още не е потвърдена, но имам познат в една от лабораториите на Еврейския университет в града и подозираме, че голям брой фрагменти от свитък от Мъртво море са били подложени на ДНК анализ и радиовъглеродно датиране.
— Откъде са дошли тези фрагменти? — Гласът на Петрони внезапно стана рязък.
— Тъкмо това е озадачаващото, Ваше Високопреосвещенство. Не липсва нито един от нашите фрагменти. Сигурно е нова находка, обаче моите източници са отлични.
— И? — попита кардиналът.
— Подозираме, че ДНК анализът може да позволи фрагментите да бъдат разграничени и отделните свитъци да бъдат възстановени в първоначалния им вид. Единият от тях може би е или оригиналът, или друг препис на свитъка Омега.
Петрони пребледня.
Свитъкът Омега. Кардиналът отлично знаеше, че съществуват само три такива — оригиналът и два преписа. През 1978-ма единият препис се беше появил на черния пазар и Лоренцо Петрони, тогава влиятелен архиепископ във Ватикана, контролиращ Ватиканската банка, бе уредил закупуването му за безбожната сума от десет милиона щатски долара. Папа Йоан Павел I беше видял доклада за сделката, но него вече го нямаше и този препис на свитъка Омега бе скрит дълбоко в Тайния архив на Ватикана.