— По време на Втория ватикански събор аз още бях олтарен прислужник, Ваше Високопреосвещенство. — Мислите на Джовани се върнаха към рибарското селце Маратея, където го бяха приели във вярата. Първият му ден като олтарен прислужник не беше определящ момент само за него, а празник за цялото му семейство.
Разположена високо над рибарското пристанище на Маратея, енорийската черква „Санта Мария Адолората“ се гушеше сред керемидените покриви на едно от билата на Апенините, които се спускаха към смарагдово сините води на залива Поликастро в Тиренско море.
Джовани Донели носеше бялото расо, което майка му беше довършила късно предишната вечер. Той се озърна към роднините си, които пристигнаха половин час преди службата, за да са сигурни, че ще седнат на първия ред. Баща му сияеше, майка му не можеше да скрие гордостта си, по-малките му братя Джузепе и Джорджо се опитваха да си придадат безразличен вид. Старите дъсчени пейки скърцаха, докато богомолците се настаняваха и отец Винченцо Абостини се готвеше да се обърне към тях. Отлично поддържаната черквичка нямаше амвон, ала Христос и Богородица със сигурност щяха да я одобрят. Олтарът бе покрит с най-фина бяла дантела, която селянките перяха всяка седмица. Високо на стената между двете мраморни колони зад олтара се издигаше статуя на Богородица в естествен ръст, изправена над малкото паство. В нозете й лъщяха шест златни свещника. Джовани и досега си спомняше как седеше на стъпалата, водещи към олтара, и слушаше отец Абостини, кротък и дружелюбен човек с голямо шкембе, оредяваща коса и зачервени топчести бузи.
— Получих послание от самия папа — започна свещеникът.
На 14 октомври 1962-ра, неделя, един и същи текст беше прочетен в десетки хиляди католически енории в целия свят, ала отец Абостини успя да го представи така, сякаш е лично послание до маратейските селяни.
— Папата ви благославя всички. Молете се за него. Под покровителството на Света Богородица Вторият ватикански събор се открива в Рим до гроба на свети Петър. Искам да прибавя и своето послание към това на папата. Знам, че мнозина от вас хранят огромни надежди към този събор, но, i miei amici22, разберете, че постигането на резултати ще отнеме време.
Като истински народен свещеник, Винченцо Абостини ги предупреждаваше да не очакват прекалено много. Той бе прекарал известно време във Ватикана и отлично познаваше страховитата мощ на кардиналите от Курията, които се противопоставяха на всяка промяна.
— Мнозина от вас, знам, са искрено загрижени за проблеми като контрола над раждаемостта, но ви предупреждавам, че промяната няма да настъпи за една нощ. — Ватиканът упорстваше със забраната на контрацептивите и това причиняваше огромна мъка на милиони католици. Той хвърли поглед към майката на Джовани, която седеше на първия ред. Предишния ден беше споделил вината на нейната изповед, седнали един до друг от двете страни на решетката в малката бяла дъсчена изповедалня. Подобно на мнозина други от паството му, измъчвани от ученията на Църквата. Догма, която нямаше нищо общо с Библията, а се определяше от факта, че Ватиканът използваше секса, за да запази властта си над масите.
— Свиквайки този събор, нашият многообичан свети отец проявява качества на велик ръководител — продължи отец Абостини. — По собствените му думи, той отвори прозорците на Светата Църква за „aggiornamento“, както го нарича папата, процес на обнова и осъвременяване на Вярата. Нашият понтифик отправи поглед и към юдейската вяра с мисъл за антисемитизма на Църквата в миналото. Вместо да отрича другите религии, той се възрадва на общата им духовност. Папата е истински народен човек. Той е като нас. Спомням си една история за него, когато се видял в огледалото и възкликнал: „Sono fa brutto“, „Колко съм грозен!“.
Смехът на маратейските селяни излъчваше обич към папата, който наистина бе „като тях“. Който поддържаше мнението, че Църквата трябва да ограничи йерархичността си и да е по-отворена. По-отзивчива към богомолците и света извън стените на Ватикана. В традицията на самия Христос, папа Йоан XXIII твърдеше, че селяните са най-важната част от Църквата. Вместо дърво с понтифика и неговите епископи на върха, той виждаше Църквата по-скоро като поле, всички стръкове трева, в което образуваха Народа Божи.