— Имам нужда от сигурен човек в Милано, Лоренцо. Ти си много добър архиепископ, но смятам, че ще станеш още по-добър кардинал, non é vero?
Без да даде никакъв външен знак за емоция, Петрони само кимна, докато вътрешно се поздравяваше.
— Благодаря ви, свети отче. Винаги на вашите услуги.
Той напусна кабинета на папата с огромно удовлетворение. Щом трябваше да служи извън Курията, кардинал архиепископът на Милано бе влиятелен пост, право по пътя към ключовете на свети Петър. Задоволството му не трая дълго. Рядко траеше. Когато се прибра в своя офис, той бавно и педантично се зае да преглежда личните досиета на другите кандидати за следване в университета. До този момент нищо необичайно — доказана вярност към Църквата, всички живееха в провинцията. Една кандидатка — Алегра Басети от Трикарико, се отличаваше от останалите с усърдието си в образованието — награди за научни успехи, най-високи оценки по всички дисциплини, изобщо умна девойка. Петрони знаеше, че от образованието й няма да има никаква полза, в края на краищата беше жена. Той натисна бутона на интеркома.
— Свържете ме с епископа на Трикарико — нареди архиепископът, ядосан, че си губи времето с организирането на следването на някаква бедна монахиня от затънтената провинция. Скоро щеше да открие, че никога не бива да подценява способностите на жените.
10.
Трикарико
В Южна Италия — в предницата на „ботуша“ — от векове съществуваше селцето Трикарико, брулено от времето, но непреклонно, кацнало високо върху склоновете по древния Апиев път. Грамадни дъбове някога бяха покривали планината, ала човешкият прогрес се беше погрижил там никога повече да не растат гори. Римските строители бяха прокарали пътищата си през гъсто залесения терен, а преди тях гърците се бяха заселили из околните хълмове. По-високите гранитни върхове бяха покрити с подранил снежец, напомнящите на кръпки ниви бяха прорязани от дълбоки варовикови дерета, чиито склонове се издигаха над каменистото корито на лъкатушещата в долината река.
Манастирът „Сан Доменико“ от XIII век се издигаше сам на един хълм срещу селото. Единствената връзка между тях беше стар дъсчен мост на дъното на клисурата, изтъркан и изгнил от дъждовете на безброй векове.
Алегра Басети се прекръсти след поредния час на мислени молитви и се приближи до прозореца на малката си и оскъдно мебелирана стая, скрила тъмната си коса под послушническото було и стройното си тяло — под одеждите. Очуканите, някога бели сгради на Трикарико изглеждаха по-чисти на студената есенна светлина. Нащърбените, неравни керемидени покриви бяха обагрени в оранжево от залеза, възвестяващ края на поредния ден. Под тези покриви местните хора живееха така, както бяха живели векове наред. Натъпкани като сардели. Близо осемстотин семейства, натикани в лабиринт от едностайни и двустайни къщи, свързани помежду си със сокаци, стълбища и тунели, пълни с дюкянджии, обущари, ковачи, зидари, селяни и padroni25. На върха на хълма стара норманска кула стоеше на пост над селото. Точно под нея избелелият, терасиран епископски дворец образуваше високата страна на горния площад. Отляво на епископската пиаца, мръсносивата сграда на il Comùne, общината, помещаваше кмета и онова, което минаваше за местна власт. Отдясно се падаше l’ufficio postale26. Долната пиаца се намираше на стотина метра, в другия край на главната и единствена улица в селото. От двете й страни пиянски се облягаха едни на други дюкяни в различно състояние на занемареност.
Докато сенките се сгъстяваха, мислите на Алегра се насочваха към нейното семейство. Представи си баща си, майка си и тримата си батковци — Антонио, Салваторе и Енрико, нарамили мотики, на връщане от поредния съсипващ ден на нивата. Както подобаваше положението му на глава на семейството, баща й Мартино Басети яздеше фамилното магаре, рисковано балансирайки с наръч съчки за вечерния огън на шията на животното. Двете й по-малки братчета Умберто и Джузепе вече се бяха прибрали от училище и баба й сигурно гълчеше петгодишния Джузепе, най-малкото от шестте деца, което винаги правеше бели. Алегра мислено се помоли за семейството си и благодари на Господ за всеки от тях, както и за това, че тази вечер щяха да й позволят да ги види. Последния ден на всеки втори месец, освен когато се падаше неделя или празник, монахините, които имаха роднини в селото, можеха да прекосят паянтовото мостче и да се приберат вкъщи на вечеря. Обикновено Алегра очакваше тези дни с по-голямо нетърпение, отколкото признаваше, но днес се безпокоеше. Един час по-рано беше получила вест, че майката игуменка иска да я види в кабинета си в девет часа на другата сутрин. Питаше се какъв грях е сторила, че е привлякла вниманието на майка Алберта.