— Светият отец лично я е одобрил — съобщи синьора Фарини, ръководителката на „Дружината на Волята Божия“, на някой, който можеше да я чуе, въпреки доста фалшивото свирене на селския оркестър.
Музиката достигна кресчендо, когато единственият автомобил в Трикарико, шофиран от пълния епископ Мариети, се запровира сред навалицата. Бащата на Алегра седеше отпред, а самата тя заедно с майка си и двамата си най-големи братя се бяха натъпкали отзад в малката флавия. Баба й бършеше сълзите си, докато Джузепе се бе вкопчил в черната й рокля и бясно махаше с ръце. Черната му къдрава коса лъщеше на утринното слънце, което окъпваше с лъчите си гранитните скали на планините около Трикарико.
Трябваше им повече от час, за да изминат двайсетте километра до долината под селото. Епископ Мариети не се славеше с особено шофьорско майсторство и едва успяваше да насочва малката кола по неравния планински път, водещ до гарата и единствената железопътна линия, която обслужваше селата из хълмовете.
— Всички много се гордеем с теб, Алегра — заяви епископът, когато се качиха на малкия пустеещ перон. — Ти ще станеш великолепен посланик на Църквата.
— Ще се постарая да оправдая доверието, Ваше Високопреосвещенство. Обещавам.
Майката бършеше сълзите си, бащата сияеше. В далечината тъжно пищеше свирката на експреса Трент-Неапол, докато старият локомотив пъшкаше по склона по-надолу по линията. Скрибуцащият влак пристигна в облак пара и машинистът търпеливо изчака сякаш безкрайния ритуал на прегръдки и целувки. Свирката отново отекна в долината и влакът потегли.
— Arrivederci! Scriva presto!33
Когато влакът се скри зад завоя и бясно махащата с ръце групичка изчезна от поглед, Алегра се настани в празното си купе с напукани кожени седалки и телени багажници. В мислите й цареше смут. Малко по-късно влакът намали скоростта заради стадо кози, които пасяха бурените по релсите и не бързаха да освободят пътя. Алегра така и не чу разгорещения диалог между машиниста и жестикулиращия сбръчкан козар, които надвикваха пухтенето на локомотива. Момичето мислеше за това колко трудно му е било да напусне дома си, за да постъпи в манастира оттатък дерето. Милано му се струваше на края на света. Влакът отново потегли и тя зарея поглед в гранитните хълмове и планинските склонове на Базиликата зад тях. Бунтовността и вълнението в душата й се сблъскваха с тъга и примирение. Accettazione и testarda.
В главата й се рояха толкова много мисли, че не й позволиха да се успокои и през цялото двайсет и четири часово пътуване Алегра спа на пресекулки. Когато влакът на Трениталия от Неапол през Рим пристигна на миланската Stazione centrale34, във вените й нахлу адреналин. Тя слезе по абсурдно високите стъпала на вагона и се озърна за някой си отец Джовани Донели, докторанта, натоварен от Ватикана да я посрещне. Беше седем часът сутринта и край застаналата на перона Алегра се стичаха сякаш хиляди хора, които бързаха за работа. Искаше й се да обхване с поглед всичко едновременно — хората, модата, топлата светлина на кафенетата, миризмите, глъчката. Разбираше, че й предстои най-голямото предизвикателство в живота й, и жадно се взираше в навалицата.
Сякаш по даден знак от тълпата се появи духовник със сурова красота, тъмнокос и висок метър седемдесет и пет, съвсем малко повече от нея.
— Buongiorno, Signora! — Топлотата на широката усмивка, която сияеше на загорялото от слънцето лице на Джовани, веднага плени Алегра, сините му очи хвърляха заразяващи дяволити искрици. — Сестра Алегра Басети? — протегна ръка той. — Mi chiamo Giovanni Donelli. Benvenuta a Milano!35
— Grazie, отче. Много любезно от ваша страна да ме посрещнете в такъв ранен час — срамежливо отвърна Алегра.
— Знам, че навиците умират трудно, но трябва да свикнете да ме наричате Джовани. — Донели пое очукания й куфар и я поведе през тълпата.
На Пиаца Дука Даоста цареше още по-голям хаос, отколкото на гарата, но това изобщо не смути таксиметровия шофьор. Клаксонът служеше тъкмо за този проблем и те се понесоха по Виа Витрувио към „Ка Гранда“, който се намираше наблизо в историческия център на града. Алегра се ококори — преходът от планинското селце Трикарико към Милано представляваше разтърсващ културен шок.
— Ще се отбия довечера да видя как сте — обеща Джовани, след като се увери, че Алегра официално е записана в университета. — E benvenuta di nuovo a Milano!36
Не й отне много време да разопакова скромния си багаж. Със смесица от трепет и радостна възбуда Алегра се отправи да разгледа оживения стар университет. Построен през 1456-та, отначало го бяха използвали за болница, ала сега ренесансовите арки и вътрешни дворове подслоняваха хуманитарните факултети на миланския Università Statale. Седмицата, посветена на професионално ориентиране, беше в разгара си и накъдето и да се озърнеше, все й се струваше, че студенти раздават брошури и дипляни. Кандидати за Студентския съюз, покани за постъпване в какво ли не — от Дискусионното дружество на „Ка Гранда“ и литературни клубове до УНИЦЕФ. Имаше даже университетски киноклуб и съдейки по предстоящите събития, тя реши, че епископът на Трикарико може да бъде по-спокоен за разрешените само за мъже уестърни. След час затрупаната с информация Алегра излезе през главната каменна арка на „Ка Гранда“ и се запъти към миланската катедрала.