— Тогава какво ще правим?
— Засега нищо. Ще крием картите си. Все някога нещо ще се появи, истината винаги излиза наяве.
Джовани се пресегна и напълни чашата на Алегра.
На връщане в университета той я хвана под ръка. Един гласец в него му казваше, че не бива, ала виното явно притъпяваше настойчивостта му и Джовани се оправдаваше, че е срещнал сродна душа. Ако бе по-честен, може би щеше да признае, че чувствата му към тази интелигентна и красива монахиня са го хвърлили в смут.
— Какво ще правиш през ваканцията? Ще се прибереш ли у дома?
Алегра поклати глава.
— Не мога да си го позволя. Ще остана тук и ще се боря с Мария Магдалина, числото сто петдесет и три и какво беше още? Рибата и падащите от небето градове — засмя се тя.
Беше негов ред да поклати глава.
— Quello non va! Няма никакъв смисъл! Аз се прибирам да видя нашите — дори ме поканиха да отслужа меса. Ела и ти. Нашите казаха, че с удоволствие ще се запознаят с теб.
— Не мога — бързо отвърна Алегра, без да знае защо.
— Защо? — попита Джовани.
— Ами, заради задачата на професор Росели — неубедително отговори тя.
— Божичко! Явно здравата те е развълнувал. Знаеш ли какво, докато сме у дома, ще поработим по въпроса „за“ и „против“ Христос и Мария Магдалина и когато се върнем, ще го напишем.
— Чудесно — отстъпи пред логиката му младата жена.
Усещаше топлината на тялото му и за малко не отпусна глава на рамото му. Accettazione и testarda. Дълбоко в душата й се надигаха странни емоции. Гласът на католицизма й казваше, че не бива да е толкова близо до мъж. Също като Джовани, тя го отдаде на приятелските си чувства към човек, на чиито интелект, топлота и съчувствие искрено се възхищава.
— Знаеш ли, струва ми се, че никога не съм те питала къде живееш.
— По-рано живеех там — поправи я свещеникът, — но все още мисля за това място като за свой дом. Едно рибарско селце в залива Поликастро. Маратея. Чувала ли си за нея?
— Не, но с огромно нетърпение очаквам да я видя.
— Ще ти хареса. Всички са много дружелюбни и планините изглеждат така, сякаш падат в морето. Идеално убежище за студенти.
— Мммм — замечтано промълви Алегра и без да се замисли какво прави, отпусна глава на рамото му.
Джовани знаеше, че трябва да промени темата, преди гласецът в главата му съвсем да е заглъхнал.
— Ще ми се някой ден да ида в Светите земи и да видя всички онези места, които са описани в Библията. И Кумран, естествено.
Алегра вдигна глава от рамото му.
— Може и да открием свитъка Омега — и да сложим край на всички задачи на Росели — додаде тя и очите й заблестяха.
Без двамата да го съзнават, търсенето на изчезналия свитък Омега беше започнало и животът им завинаги щеше да се промени.
13.
Маратея
Джовани спря очукания си фиат на склона на Сан Блез над Маратея. С Алегра слязоха и се изкачиха по каменните стъпала до самия връх, където богат маратеец беше издигнал двайсет и два метрова статуя на Христос с разперени ръце, бдящ над селцето Маратея, сгушено в подножието на планината. Двамата спряха и впериха поглед в поразителната гледка. Ветрецът развяваше косата на Алегра.
— О, Джовани, e bellissimo37!
Апенините се спускаха към Тиренско море и образуваха скалист бряг, който се простираше на север и на юг, докъдето им стигаха очите. Острите зъбери на върховете накрая изчезваха в облаците. Рожковите се бореха за жизнено пространство с борове, нискорасли дъбове и оливи. Между всички носове се гушеха заливчета, смарагдовата вода в които плискаше скалите и пясъка. По-навътре в залива Поликастро морето ставаше по-тъмносиньо. Пътят под тях се виеше като спагети по планината и стигаше до самата Маратея, а малко по-надолу — и до пристанището. Яркосините, червени и оранжеви краски на дървените рибарски лодки, изтеглени на плажа и завързани зад скалистия вълнолом, подсилваха очарованието на селцето. Това място изглеждаше недокоснато от туризма и забързания ритъм на външния свят.
Усетила, че с Джовани отново са застанали съвсем близо един до друг, Алегра затвори очи. Слънцето приятно грееше лицето й. Тя бегло си помисли за семейството си в студените и мъгливи хълмове на Трикарико. Ужасно й липсваха и редовно им пишеше, ала в душата си знаеше, че никога няма да се завърне при тях. Беше осъзнала, че Църквата и манастирчето „Сан Доменико“ са я поставяли в интелектуална и емоционална усмирителна риза. Вярата й продължаваше да е силна като всякога, но започваше да разперва криле. Властта на Ватикана над нея се рушеше.