— E molto bellissimo, Джовани. Много е красиво.
Той се усмихна и я прегърна през раменете.
— Сигурен бях, че ще ти хареса — промълви свещеникът. — Докато сме тук, ще вземем лодка и ще си направим пикник на някой от ония отдалечени плажове.
Алегра се облегна на него. Искаше й се завинаги да остане там.
— Определено е по-приятно от домашните — измърмори тя.
Пътят до селото се виеше по стръмния планински склон и Джовани трябваше да превключи на втора, за да подпомогне изнемогващите спирачки на стария фиат. Когато стигнаха до малкото пристанище, той паркира на едно от свободните места на площада.
— Виждаш ли онази къща с оранжевите капаци на прозорците? — Джовани посочи група варосани бетонни къщи в южния край на плажа с изглед към пристанището.
Селцето изглеждаше така, сякаш е изсечено в планинския склон. Ниската варовикова скала пред къщите се спускаше вертикално към водата и пъстрите дървени лодки леко се поклащаха под нейната закрила. Гъсто обраслите с храсталаци склонове в подножието на планината зад сградите рязко се издигаха, за да посрещнат великолепието на Апенините.
— У дома сме.
— Разкошно е, гледката трябва да е невероятна.
— Така е, но не се заблуждавай от нея. Този квартал е скъп, но ние от рода Донели сме прости хора. Къщата е принадлежала на моя прапрадядо и оттогава фамилията живее в нея.
— Въпреки това е прелестна, макар малко да се притеснявам от перспективата да се запозная със семейството ти.
— Излишно е. Не е като да водя вкъщи годеница.
Алегра видимо се засрами и червенината покри загорялата й от слънцето кожа. Джовани моментално съжали за забележката си.
— Извинявай, не исках да прозвучи така. — За кратко се възцари неловко мълчание. И двамата се бореха с мисли, които не смееха да изрекат с думи. После също толкова бързо смущението отмина.
— Джовани! — Сестра му Мария беше забелязала колата и бе изтичала като ученичка по улички и алеи, за да посрещне любимия си брат. — Джовани! — Тя се хвърли в прегръдките му и въодушевено го целуна по двете бузи.
— Мария! Вече си станала по-висока от мен.
— Това не е много трудно, нали? — повдигна вежди момичето.
В тъмните му очи блещукаше същата дяволитост, която Алегра толкова много харесваше у Джовани. Късо подстриганата черна коса на Мария обрамчваше овалното й лице. Едва петнайсетгодишна, тя вече беше красива млада жена.
— Ти сигурно си Алегра — без да чака да я представят, се обърна към гостенката Мария. — Benvenuta a Maratea!
— Grazie, Мария. Много мило от твоя страна.
— Вижте! — Джовани намигна на Алегра. Той бе свикнал с безкрайната жизнерадост на сестра си, която в момента сочеше оттатък скалите, образуващи вълнолома на малкото пристанище. — Ето ги татко и момчетата!
Подобно на баща си и дядо си, синьор Донели беше прекарал целия си живот като рибар и също като Джовани, бе нисък и жилест. Джузепе и Джорджо обаче бяха високи и широкоплещести, първото вследствие на далечни гени, а второто резултат от това, че бяха напуснали училище още щом бяха станали на възраст да теглят рибарските мрежи. Бащата и братята на Джовани тъкмо бяха закърпили мрежите и ги бяха прибрали в „Aquila del mare“, „Морски орел“, за да са готови за следващия риболов. Това обаче нямаше да е утре. На другия ден беше domenica38 и цялото семейство заедно с останалите жители на селцето щяха да ходят на черква. Бяха поканили Джовани да отслужи месата с монсиньор Винченцо Абостини, стария свещеник, вдъхновил го да посвети живота си на вярата.
— Vi vedremo a casa! Ще се видим вкъщи! — извика Джорджо, като махаше с ръце и широко се усмихваше на баща си и Джузепе.
— Fate presto! Не се бавете! — Мария вдигна сака на Алегра. — Хайде, да вървим. Мама ви очаква. Цяла сутрин готви.
— С нейната енергия можеш да захранваш цялото село — каза Джовани на Алегра.
— Чух те — подхвърли през рамо сестра му, докато прекосяваше площада.
Джовани преметна сака си през рамо и те я последваха в лабиринт от тесни калдъръмени улички, осеяни с бетонни арки. Тук-там влагата се бе процедила отгоре и някога белите арки бяха покрити с тъмнозелена плесен. На известно разстояние една от друга висяха голи електрически крушки, закачени на стара почерняла верига. Улиците бяха още по-тесни, заради навика на търговците да окачват стоката си на куки в бетона — пиринчени тенджери и тигани, кошници и чанти, чаши за кафе, наредени на лавици от ковано желязо. Навсякъде имаше стълбища, спускащи се от къщите, водещи до магазини и барове. Някои току-що варосани, други потъмнели и напукани, стълбищата правеха невъобразими завои, украсени със саксии с цветя от едната или другата страна. Входовете бяха покрити с керемиди или понякога с избелели брезентови навеси. Накрая, когато Алегра напълно изгуби ориентация в лабиринта, Мария изтича нагоре по едно варосано стълбище, отрупано с вездесъщите саксии.