Преуморен, Джовани не успя да заспи, затова отново включи нощната лампа и се пресегна за забранената „Comment je crois“ на Теяр дьо Шарден. Авторът имаше писателска дарба и езикът му лесно се разбираше. Когато отново си погледна часовника, бе два часа след полунощ. Той неохотно затвори книгата и угаси светлината. Нищо чудно, че от Ватикана бяха забранили Теяр дьо Шарден. Великият френски теолог и естественик беше дръзнал да допусне, че Бог не е някакво всемогъщо и отмъстително същество, а духовна сила в самото творение — в реките, планините, мъглите, слоновете, микробите и във всеки човек. За Шарден, Бог не бе Господ на гнева на Църквата, а „духът в нас“ и той смееше да оспори твърдението на кардиналите, че връзка с Господ се установява единствено чрез църковните свещеници.
Накрая Джовани се унесе в неспокоен сън. Шарден беше оставил неизличим отпечатък върху него, обагряйки отношението към вярата му и подпомагайки го във вечното му търсене на истинския смисъл.
Духът се усмихна, когато дойде осенението.
16.
Милано
Пътуването отне по-малко от пет минути и вратата на покоите на кардинал Петрони незабавно бе отворена от дребна привлекателна монахиня.
— Закачете си палтото ей там, сестро Басети — ледено нареди сестра Кармела от личната прислуга на кардинала.
— Grazie. È molto gentile40 — отвърна Алегра с учтива усмивка. Може пък тъмнокосата монахиня да беше имала лош ден, помисли си тя.
— Негово Високопреосвещенство ви очаква в дневната, сестро Басети. Заповядайте.
Алегра последва сестра Кармела, която енергично закрачи по разкошния килим в коридора. На високи релси от двете страни висяха безценни шедьоври, заети от Ватикана. Тежките златни рамки красиво изпъкваха на фона на тъмносините тапети. Имаше платна от Маргаритоне Дарецо и Витале да Болоня, Лоренцо Монако и Гуидо Рени, а на входа на дневната — фреска от самия Рафаел.
— Сестра Басети, Ваше Високопреосвещенство — съобщи сестра Кармела и се оттегли.
— Сестро Басети! Много се радвам, че успяхте да дойдете.
Първото нещо, което й направи впечатление у него, беше гласът му, чието културно звучене подсилваше обаятелността на кардинала.
Тя стисна протегната му ръка и усети, че почти погалва дланта й.
— Радвам се, че съм тук, Ваше Високопреосвещенство — дипломатично отвърна Алегра.
— Тъкмо напротив, удоволствието е изцяло мое — заяви той и с изящен жест я покани да седне на едно от креслата. — Ние кардиналите рядко имаме възможност да вечеряме с най-важните всъщност хора. Обикновено трябва да се примиряваме с политици и промишленици. Което е извънредно досадно. — Петрони изискано се усмихна. — Позволих си волността да отпуша бутилка круг. — Нямаше нужда да пита дали гостенката му пие вино — вече бе чел доклада на своя секретар за петъчните вечери на Алегра и Джовани. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта, струва ми се, че годината ще ви хареса.
Алегра би дала всичко, за да размени финия кристален бокал за тежките чаши и гарафа също толкова непретенциозно вино, каквото се сервираше на бедните студенти в „Ла Пицария Милано“. Искаше й се също Джовани да е там. Той с лекота щеше да се справи с тези досадни формалности.
— Salute!
— Salute, Ваше Високопреосвещенство — отвърна младата жена.
— Получихте ли вече резултатите от изпитите?
— Още не, Ваше Високопреосвещенство. Предполагам, че ще ги съобщят утре или вдругиден.
— Е, сигурно не бива да ви казвам, обаче получих предварително съобщение. Справила си се отлично, Алегра. — Той спокойно се обърна към нея на малко име, като че ли се познаваха много отдавна. — Но ще ви държа в напрежение до след вечеря.
Алегра го последва в разкошната трапезария. Тапетите бяха пурпурни. На украсения с различни сцени от историческия център на Милано таван висеше голям полилей от злато и кристали. От двете страни на грамадната махагонова маса имаше само два стола. Останалите, на които навярно често седяха политици и ръководители на промишлеността, бяха подредени покрай стените, всички с герба на кардинала, богато извезан в златно и червено. Петрони изискано задържа стола й, докато тя се настани.