— Само си помисли, Давид! Можем просто да си го върнем. За пръв път от две хиляди години Йерусалим пак може да стане наша столица и за пръв път от близо две десетилетия евреите ще могат да се молят на най-святото място за юдаизма.
— Изтекло е много време — съгласи се лейтенантът, който знаеше за силната юдейска вяра на своя командир.
— Естествено, всичко зависи от това дали йорданците ще атакуват първи, обаче между нас да си остане, надявам се да го сторят.
Менахем Ковнер нямаше да чака дълго.
В Кнесета в Западен Йерусалим шефът на израелското военно разузнаване бригаден генерал Йоси Кауфман говореше пред разделения военен кабинет.
— Насър ще прибегне към война, за да укрепи положението си в Арабската лига — заключи той.
— Нямаме друг избор, господин премиер — заяви министърът на отбраната Моше Даян. — Ако ги изчакаме да ударят първи, ще се изправим пред напълно реална опасност от поражение. Арабите ни превъзхождат числено по суша, въздух и вода. — Моше замълча за миг и огледа колегите си. — Ако ударим първи, ще имаме предимството на изненадата, а това е важен военен принцип — заключи той, цитирайки великия военен стратег Фон Клаузевиц.
Министрите се умълчаха. Всички погледи бяха отправени към премиера.
Министър-председателят Ешкол плъзна очи по лицата на насядалите около масата членове на правителството.
— Спомням си псалм двайсет и седми на нашите древни праотци — започна премиерът. — „И полк да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми; и война да се дигне против мене, и тогава ще се надявам.“ Ще ударим — тъжно рече той, — и Бог с нас.
Отново прозвуча тръбният зов на овчите рогове „шофари“, както много пъти дотогава. Както и по времето на Исус Навин и цар Давид, дванайсетте племена на Израил отново се вдигаха на война. Този път вместо съскане на изтеглени от ножниците мечове вледеняващият звук на войната щеше да се изразява в зареждане на 105-милиметрови мини ховицер в стоманени дула.
В Негев срещу Газа и на Синай големите оръдия изригнаха с рев, пламък и дим, подскачайки назад от отката. Още преди амортисьорите да са реагирали напълно, младите израелски бойци, от чиито чела вече струеше пот, се хвърлиха към лостовете на минохвъргачките. Стоманените дула бяха отворени и димящите месингови гилзи се изтърколиха на земята, за да бъдат моментално заменени с нови смъртоносни мини. Подобно на миниатюрни експресни влакове, хиляди снаряди полетяха в нощта, всеки от тях понесъл със себе си по един арабски живот.
Баща, майка, син, дъщеря.
Смърт на арабите.
Таксиметров шофьор, търговски представител, касиер в банка. Смърт на всички тях. Беше време да им дадат урок.
Почти заглушени от рева на големите мини, с ръмжене се събудиха мощните дванайсетцилиндрови двигатели на танковете и тежките машини образуваха три отделни колони. Преди слънцето да изгрее, за да освети поредната кървава битка в Близкия изток, израелските бронирани дивизиони нахлуха в Газа и прекосиха древната Синайска пустиня, бясно следвани от батальони млади израелски пехотинци.
Военновъздушната база Хацор
Южно от Тел Авив
Също като всеки друг пилот в грамадната военновъздушна база Хацор, лейтенант Михаел Кауфман бе събуден в четири часа сутринта. Чакането беше свършило — отвориха сейфовете на ескадрилите и извадиха запечатаните заповеди за свръхрискованата операция „Мокед“42.
В миналото въздушно превъзходство се постигаше чрез атакуване на египетските военновъздушни бази с голям брой миражи. Едновременно с бомбардирането на пистите, с ракети обстрелваха съоръженията в базите и унищожаваха зенитната отбрана. Сега снабдените със съветска техника египетски военновъздушни сили бяха много по-големи и израелците бяха принудени да прибегнат към стратегия, предвиждаща действия с малки групи от по три-четири самолета срещу по-голям брой цели. Египетската зенитна отбрана щеше да бъде оставена без внимание, както и съоръженията в базите. По-важен за пилотите бе фактът, че този път няма да разполагат със защита от израелски изтребители. Трябваше сами да си пазят гърба.
Военновъздушната база Хацор все още беше обгърната в мрак, когато Михаел си намери място в дъното на претъпканата оперативна зала. Цареше оживление, ала смеховете звучаха нервно. Никой не знаеше на какво са способни съветските зенитки и това бе най-големият страх на всеки израелски пилот. Изведнъж всички се смълчаха — пред тях стоеше командирът им, един от най-опитните пилоти в израелските въоръжени сили.