— Ще се опитам да свикна с него — отвърна Алегра. Изпитваше смесица от облекчение и въодушевление.
— Възнамеряваме изцяло да го публикуваме, ако си съгласна.
— Приемам го като комплимент, Антонио.
— Хубаво, защото някои религиозни групировки ми оказват известен натиск да докажа възгледите си за ползата от научните методи при датиране на археологически находки като свитъците от Мъртво море. Ще ми се да изнесеш лекция за радиовъглеродното датиране, най-вече за нашите студенти, но и за общата публика. Вече направихме някои сондажи и много хора искат да присъстват, включително една група от Евангелисткия център за Христа „Бъфет“. Както можеш да се досетиш, те са християнски фундаменталисти и настояват за също толкова време, за да изложат доказателства от Библията, че Земята е само на няколко хиляди години и че радиовъглеродното датиране е пълна заблуда.
Алегра избели очи.
— Не се бой, нямам намерение да допусна шайка ненормалници да овладеят научната дискусия. Любезно им отказах, въпреки че, естествено, те имат право на шантавите си възгледи и аз им отговорих, че са добре дошли да присъстват на лекцията.
— А наистина ли са? — попита тя, изведнъж осъзнала, че пак я въвличат в онзи свят на догми, от който отдавна се беше избавила.
— Дали са добре дошли ли? Колкото свекърва, която иска да се пренесе при снаха си. А дали ще дойдат? С абсолютна сигурност — също колкото това, че слънцето ще изгрее утре сутрин. Споменаха, че щели да пратят една-две важни клечки от центъра си в Атланта, но ти не се бой. Аз ще ръководя дискусията и няма да им дам време за въпроси.
Алегра облекчено въздъхна.
— Сигурен ли си, че не трябва ти да изнесеш лекцията, Антонио?
Старият маестро можеше да изнесе тази лекция с лекота, резултат на дългогодишен опит, ала знаеше, че красивата млада жена от неговата катедра притежава изключителен ум, и искаше да й даде възможност да разпери криле. Никой извън Миланския университет все още не познаваше доктор Алегра Басети, но Росели знаеше, че това ще се промени.
— Бих могъл, но няма вечно да съм тук — отговори професорът. — Рано или късно трябва да се появи някой, който да заеме мястото на стар борсук като мен. Пък и ти си също толкова квалифицирана и малко по-приятна за гледане. Мен ще трябва да ме изтърпят през втората половина от лекцията, която озаглавих „Изгубената цивилизация на есеите, ДНК и свитъкът Омега“.
Побиха я тръпки. Свитъкът Омега. Дискусиите отдавна бяха утихнали и освен някоя и друга дума, професор Росели не бе споменавал за това. Защо точно сега, зачуди се тя.
— Смяташ ли, че е разумно, Антонио. Свитъкът Омега като че ли е есейската версия на проклятието на фараоните.
— Да — съгласи се той. — Убеден съм, че професор Фиорини е бил убит, и съм сигурен, че са го премахнали, защото се е канел да свърже Ватикана със свитъка Омега.
— Разговарял ли си с него, преди да изчезне?
— Само веднъж по телефона, за кратко. Беше сдържан, но ми каза, че имал вълнуваща новина за свитъка Омега. Изчезна, преди да успеем да се срещнем.
— Защо включваш тази тема в лекцията си?
— Първо, няма да споменавам Ватикана и второ, моят приятел професор Кауфман, с когото някой ден бих искал да се запознаеш, се натъкна на някои интересни връзки между ДНК и есеите. Не се бой, съмнявам се, че от Ватикана ще проявят какъвто и да било интерес.
Кардинал Лоренцо Петрони изпрати предпоследния от гостите си за вечеря до вратата. Министърът на финансите, издател на влиятелния „Милано Финанца“ и Il Capo di Guardia di Finanza44 в Милано. В списъка с гостите можеха да се видят още трима директори на търговски банки и президентът на Колоне Кънстръкшънс, един от най-големите строителни предприемачи в Европа. Последният гост на Петрони, Джорджо Феличи, пиеше коняк Реми Мартен Луи XIII до камината в кабинета на кардинала.