— Там има нещо като баня — посочи той. — Може да извадиш по-голям късмет от мен и да намериш ключа за лампата.
Пати го изгледа с копнеж, но той бързо й обърна гръб. Изненадата и обидата, напрежението от пътуването, стресът от пристигането, ужасното състояние на стаята: Пати угаси, легна си с дрехите и дълго плака, като внимаваше да не я чуят, докато разочарованието й се разми в съня.
Събуди се в шест от яркото слънце и докато чакаше някой друг да се размърда в апартамента, съвсем се вкисна и наистина се превърна в трън в петата. През целия ден показваше само най-лошата си страна. Приятелите на Херера бяха тантурести и говореха на някакъв жаргон, който тя не разбираше, и това подсилваше смущението от високия й ръст. В началото получи три възможности да се докаже, след което те брутално я игнорираха и после, за нейно облекчение, излязоха с Ричард, който се върна сам с кутия понички за закуска.
— Ще взема да доизмажа — заяви той. — Направо ми призлява, като гледам как са я окепазили. Какво ще кажеш да пресееш малко пясък?
— Мислех да отидем до езерото, да пообиколим малко. Тук е адски горещо. Или пък да видим някой музей?
Ричард я изгледа мрачно.
— Искаш да ходиш на музей?
— Просто да изляза и да пообикалям из Чикаго.
— По-добре остави излизането за довечера. Ще свирят „Мегъзин“. Знаеш ли ги?
— Нищо не знам. Не си ли личи?
— Крива си. Искаш да си тръгнеш.
— Нищо не искам.
— Ако оправим стаята, довечера ще спиш по-добре.
— Не ми пука. И не ми се занимава с пясък.
Кухнята беше кошмарна, невидяла чистене кочина, която лъхаше на лудост. Пати се настани на кушетката, на която Ричард беше спал, и се помъчи да зачете романа на Хемингуей, който си носеше с надеждата да впечатли Ричард, но жегата, миризмата, умората, буцата в гърлото и музиката на „Мегъзин“ — оттатък Ричард пускаше албумите им на уредбата един след друг — й пречеха да се съсредоточи. Когато горещината стана непоносима, тя надникна в стаята и заяви, че излиза да се разходи.
Той мажеше гол, космите на гърдите му бяха полепнали от пот.
— Тук не е много подходящо да обикаляш сама.
— Може да дойдеш с мен.
— След час.
— Забрави. Ще изляза сама. Имаме ли ключ от тук?
— Наистина ли ще излезеш сама, с патерици?
— Да, освен ако не дойдеш с мен.
— Ще го направя, както вече казах, но след час.
— Но на мен не ми се чака цял час!
— В такъв случай ключът е на масата в кухнята.
— Защо се държиш толкова зле с мен?
Той затвори очи и като че ли преброи до десет. Личеше си колко не харесва жените и техните приказки.
— Защо не си вземеш студен душ и не изчакаш да довърша?
— Вчера за малко като че ли ме харесваше.
— Наистина те харесвам. Но просто искам да довърша.
— Добре, работи си.
В следобедния пек на улицата беше още по-горещо. Мъчейки се да преглътне сълзите си, Пати куцукаше устремено, сякаш знаеше къде отива. Стигна до реката, която сега не изглеждаше толкова заплашителна, както й се беше сторила през нощта, беше просто тинясала и мръсна, а не зла и всепоглъщаща. От другата страна се виждаха украсени за предстоящ или минал мексикански празник улици, а може би винаги си бяха украсени така. Намери мексиканска закусвалня с климатик, където я зяпаха, но не я закачаха и можеше да седи, да пие кола и да си страда. Тялото й жадуваше за Ричард, но иначе тя осъзнаваше, че е допуснала грешка, като е тръгнала с него: всичко, което беше очаквала от него и от Чикаго, беше просто една голяма измислица. В глъчта край нея изскачаха познати от часовете по испански в училище думи — lo siento, hace mucho calor, que quiere la senora10. Събра смелост и си поръча три тако и ги изяде, гледаше как отвън преминават безчет автобуси, сподиряни от опашка от трепкащ прахоляк. Струваше й се, че времето минава някак странно — с вече доста богатия си опит в убиването на цели следобеди, пишещата тези редове може да определи този ход на времето като депресивен: хем се точи едва-едва, хем хуква влудяващо бързо; една след друга се отронват пълни секунди и образуват празни часове; накрая, към края на работния ден, се появиха групички млади работници и започнаха да я заглеждат, подхвърляйки забележки по адрес на нейните muletas11, и Пати си тръгна.
Когато се върна в апартамента, слънцето беше жълта топка в края на прокараните по оста изток — запад улици. Сега си позволи да си признае, че се беше мотала навън, за да разтревожи Ричард, и в това отношение явно беше претърпяла пълен провал. Апартаментът беше празен. Стените в стаята й бяха доизмазани, подът беше грижливо пометен, леглото беше оправено с истински чаршафи и възглавници. На индианската черга имаше бележка от Ричард, написана с микроскопични главни букви, обясняваше й как да вземе градската железница до някакъв клуб и завършваше с: „Предупреждение: трябваше да взема домакините“.