Преди да реши дали да отиде на концерта, Пати полегна да подремне и се събуди часове по-късно от завръщането на приятелите на Херера. Докуцука във всекидневната и най-неприятният от тях я осведоми, че Ричард си е тръгнал с други хора и е помолил да й предадат да не го чака, щял да се прибере навреме, за да я закара до Ню Йорк.
— Колко е часът? — попита тя.
— Към един.
— След полунощ?
Приятелят на Херера се ухили.
— Не, има пълно слънчево затъмнение.
— А къде е Ричард?
— Тръгна си с две мадами, с които се запозна в клуба. Не каза къде отива.
Както вече беше отбелязано, Пати не беше много добра в пресмятането на разстояния. За да пристигне в Уестчестър навреме, за да отиде с родителите си в „Мохонк Маунтин Хаус“, с Ричард трябваше да потеглят от Чикаго в пет сутринта. Тя спа до късно и когато се събуди, навън беше мрачно и сиво, съвсем различен град, друг сезон. От Ричард нямаше и следа. Пати доизяде изсъхналите понички и отметна няколко страници от Хемингуей, докато стана единайсет, и тогава осъзна, че сметката няма как да излезе.
Облече си бяла риза и се обади на родителите си за тяхна сметка.
— Чикаго! — възкликна Джойс. — Не мога да повярвам! Близо ли си до летището? Можеш ли да хванеш самолет? Чакахме те да пристигнеш всеки момент. Баща ти иска да тръгнем по-рано заради натовареното движение.
— Прецаках нещата. Съжалявам.
— Ще можеш ли да стигнеш до утре сутринта? Официалното събитие е утре вечер.
— Ще се постарая — обеща Пати.
Джойс беше в щатското събрание вече трета година. Ако не се беше хванала да изброи по телефона всички роднини и приятели, които щяха да се съберат в „Мохонк“ за важното честване, ако не беше заобяснявала с какво вълнение братът и сестрите на Пати очаквали събитието, колко била трогната от поздравленията, прииждащи от четирите краища на страната, възможно е Пати да беше направило необходимото да стигне до „Мохонк“. Само че докато я слушаше, в нея се възцариха необясним покой и сигурност. Над Чикаго се сипеше дъждец, идващият от езерото ветрец, който размърдваше платнените завеси, носеше приятен мирис на охладен бетон. С необичайна липса на негодувание, с новопридобит хладнокръвен поглед Пати се вгледа в себе си и видя, че няма да се случи нищо страшно, ако пропусне годишнината, няма да нарани никого. По-голямата част от работата беше свършена. Вече беше почти свободна, последната крачка й се струваше ужасна, но не и неприятна, доколкото една такава комбинация е възможна.
Седеше до прозореца и вдишваше дъжда, гледаше как вятърът свежда поникналите по покрива на отдавна изоставена фабрика бурени и храсталаци, когато се обади Ричард.
— Страшно съжалявам. До час ще съм при теб.
— Няма нужда да бързаш. Вече няма смисъл.
— Но празненството е утре, нали?
— Не, Ричард, официалната вечеря е утре. Трябваше да бъда там днес. Днес до пет.
— Мамка му. Занасяш ли ме?
— Наистина ли не помниш?
— В момента в главата ми е малко каша. Не съм си доспал.
— Добре, както и да е. Няма смисъл да бързаш. Май ще се прибера у дома.
И това и направи. Избута куфара си надолу по стълбите, куцукайки с патериците, спря едно такси копърка на „Халстед Стрийт“, после взе автобус до Минеаполис и от там до Хибинг, където Джийн Бърглънд умираше в лютеранската болница. В празните среднощни улици на Хибинг валеше като из ведро, беше пет градуса. Бузите на Уолтър бяха по-румени от всякога. Във вмирисания на цигари таралясник на баща му Пати го прегърна, скочи в дълбокото със затворени очи и със задоволство установи, че Уолтър умее да се целува хубаво.
Трета глава: Свободният пазар насърчава съревнованието
В случай че в тези страници се с прокраднала оплаквателна или направо обвинителна нотка по адрес на родителите на Пати, пишещата тези редове би искала да изкаже дълбоката си благодарност към Джойс и Рей поне по отношение на едно-единствено нещо, а именно, че никога не са я окуражавали да бъде творческа и артистична личност, както правеха със сестрите й. Джойс и Рей я пренебрегваха и колкото и да страдаше като по-малка, все повече й се струва, че това е било за добро, предвид участта на сестрите й, които сега, макар и надхвърлили четирийсет години, живеят сами в Ню Йорк, защото са твърде ексцентрични и/или разглезени, за да поддържат дълготрайни връзки, получават пари от родителите си и продължават да се мъчат да постигнат артистичен успех, тъй като са били научени да вярват, че това е специалната им съдба. В крайна сметка се оказва, че е по-добре да те смятат за глупав и скучен, отколкото за гениален и изключителен. В този смисъл проявяваните от време на време от Пати творчески наклонности са приятна изненада, а не повод за срам, че не е отдадена на изкуството артистична личност.