Самуел Дилейни
Свръхнова
ГЛАВА ПЪРВА
Драко, Тритон, Хел3, 31721
— Ей, Мишок! Изкарай ни нещо! — подвикна един от механиците на бара.
— Още ли не си се цанил на някой кораб? — сгълча го другият.
— Ще ти ръждяса розетката на гръбнака. Хайде, покажи ни нещо.
Мишока престана да върти пръст по ръба на чашата си. Искаше да каже „не“, но започна с „да“. После се намръщи.
Механиците също се намръщиха.
Той беше стар човек.
Той беше силен мъж.
Докато Мишока изтегляше ръката си към ръба на масата, несретникът се клатушка напред. Бедрото му се удари в бара. Дългите му пръсти се натъкнаха на крака на стола, който заигра върху плочника.
Беше стар. Силен. И третото, което забеляза Мишока — беше сляп.
Олюля се пред масата на Мишока. Замахна с ръка напред. Жълти нокти докоснаха бузата на Мишока (крака на паяк?).
— Ей, момче…
Мишока се загледа в перлите зад грубите, потрепващи клепачи.
— Ей, момче. Знаеш ли какво беше това?
„Положително е сляп, помисли си Мишока. Движи се като слепец. И главата му някак си е издадена напред. А очите му…“
Старецът протегна ръката си, хвана стола и го избута до него. Тръшна се на седалката и столът изскърца под тежестта му.
— Знаеш ли как изглеждаше това, как се усещаше, как миришеше, знаеш ли…
Мишока поклати глава, а пръстите отново докоснаха бузата му.
— Ние, момче, се измъквахме, а тристата слънца от съзвездието Плеяди като локви от млечни скъпоценности блестяха от лявата ни страна. Дясната беше обгърната от черен мрак. Корабът бях аз, аз бях кораб. С тези куплунги — той чукна по масата с придатъка към китката си: щрак! — дето бяха свързани с платната. И тогава, — четината на брадата му се издуваше и хлътваше на всяка дума, — точно в центъра на мрака — светлина! Светлината се разрастна, сграбчи очите ни, както си лежахме в камерите на енергийния излъчвател и не ги пусна. Изглеждаше, сякаш Вселената се е разбунила и свирепства цял ден. Не можех да изключа сензорите. Не виждах нищо. Тук се бяха събрали всички цветове, които можеш да си представиш и бяха обагрили нощния мрак. И накрая, шоковите вълни: стените закънтяха. Магнитна индукция разтърсваше нашия кораб, разкъсваше ни на части. Но тогава вече бе твърде късно. Аз бях ослепял.
Той отново седна на стола.
— Момче, аз съм сляп. Но слепотата ми е странна — аз мога да те виждам. Аз съм глух, но ако ми заговориш, ще мога да разбера почти всичко. Обонятелните ми окончания са мъртви, както и вкусовите папили на езика ми.
Дланта му погали бузата на Мишока.
— Не мога да усетя строежа на лицето ти. Повечето осезателни нервни окончания също са убити. Гладка ли е кожата ти или си четинест и грапав като мен?
Той се засмя и показа два реда пожълтели зъби, забодени в кърваво, кървавочервени венци.
— Дан е сляп по странен начин.
Ръката му се плъзна надолу по дрехата на Мишока и сграбчи ширитите й.
— По странен начин, да. Повечето хора ослепяват и попадат в черен, непрогледен мрак. Аз имам огън в очите си. Цялото залязващо, разпадащо се слънце е в главата ми. Светлината предизвиква постоянна възбуда на пръчиците и конусчетата на ретината, завърта се в една цветна дъга и изпълва орбитите. Това виждам аз сега. И ти, очертан като силует тук, осветен там, един огрян от слънце дух на цял ад разстояние срещу мен. Кой си ти?
— Понтикос — отвърна Мишока. Гласът му скърцаше като вълна, примесена с пясък. — Понтикос Провечи.
Лицето на Дан се сгърчи.
— Ти се казваш… Какво каза? Това ще ми пръсне главата. Цял хор се е загнездил в ушите ми, крещи и изпълва черепа ми по 26 часа в денонощието. Нервните ми окончания излъчват статична енергия, смъртоносен бумтеж, сякаш оттогава насам слънцето непрекъснато умира. Долавям гласа ти като ехо на изричани думи от стотици ярда разстояние.
Дан се изкашля и отново тежко седна.
— Ти откъде си? — Избърса устата си.
— От тук, от Драко — отговори Мишока. — Землянин съм.
— Землянин? От къде? От Америка? Сигурно идваш от някоя малка бяла къща с велосипед в гаража, разположена на улица с много дървета?
Да — помисли си Мишока, — освен че е сляп, той е и глух. Мишока говореше чисто, но той никога не беше се опитвал дори да променя акцента си.
— Аз ли? Аз съм от Австралия. Да, от една бяла къща. Живеех близо до Мелбърн. Дървета. Да, имах и велосипед. Но това бе много, много отдавна. Отдавна, нали, момче? Ти знаеш ли нещо за Австралия, тя е там, на Земята.
— Бил съм там — Мишока се сви на стола и се замисли как да се измъкне.
— Да. Така беше. Но ти, момче, нищо не знаеш. Ти не можеш да си представиш какво значи това да се влачиш до края на живота си с „нова“, вкопала се в твоя мозък и през цялото време да си спомняш Мелбърн, велосипеда… Как каза, че е името ти?
1
Тези подзаглавия липсват в оригиналния превод. Добавял съм ги според оригиналното издание. Бел.Mandor