— …из целия музей. Върнахме се…
— …за да не те изпуснем…
— …когато дойдеш. Капитане, какво…
— Хайде да тръгваме — с ръце върху рамената на двамата близнаци, Лорк спря техните излияния. — Себастиан! Тайи! Трябва да се връщаме на пристанището и да намерим Мишока.
— Да се махаме от този свят и да поемаме към твоята Нова!
— Нека първо да стигнем до пристанището. После ще видим накъде трябва да поемем.
Те си проправяха пътя към сводестия проход.
— Струва ми се, че трябва да побързаме, за да не ни завари Принс тук — обади се Катин.
— Защо? — попита Лорк.
Катин се опита да си обясни изражението му. То беше неразгадаемо.
— Към мен е тръгнало трето послание. Ще го изчакам да пристигне.
Навлязоха в градината: буйна и златиста.
— Благодаря, докторе! — извика Алекс. Той разтри ръката си, сви юмрук, сгъна я, после я отпусна. — Ей, хлапе! — Той се обърна към Мишока. — Знаеш ли, ти наистина можеш да свириш на този сиринкс. Съжалявам, че докторът дойде баш по средата на парчето. Но въпреки това ти благодаря — той се усмихна и погледна към часовника на стената. — В крайна сметка, явно ще си поема смяната. Малакас19! — той закрачи надолу между звънтящите завеси.
— И сега ще прибереш него, нали? — попита тъжно Лео.
Мишока изтегли връвта върху отвора на торбата си и сви рамене.
— Може би по-късно пак ще посвиря.
Промуши ръката си през каишката. После пръстите му заопипваха шарките на кожата.
— Какво има, Лео?
Рибарят провря лявата си ръка под потъмнелите пластинки на колана.
— Ти, момче, ме накара да носталгия изпитам. — Дясната ръка зае същата позиция. — Защото толкова време оттогава минало, че ти вече малко момче не си — Лео седна на стълбите. Устните му се разтегнаха в усмивка. — Не щастлив тука съм мисля. Май време да се местя е, а? Да! — Той поклати глава. — Да.
— Така ли мислиш? — Мишока се завъртя върху празната кутия, за да бъде с лице към него. — Защо точно сега?
Лео сви устни. Изразът му показваше същото, както ако беше вдигнал рамене.
— Колкото повече стар ставам, толкова повече разбирам, че нужда от нещо ново имам. Освен това, отдавна за заминаване оттук си мисля.
— Къде смяташ да отидеш?
— В тези Плеяди искам да отида.
— Но ти си от Плеяди, Лео. Мислех, че искаш да видиш нещо ново, да отидеш на непознато за тебе място.
— Стотитици отделни светове в Плеяди има. Може би в десетки от тях ловувал съм. Нещо ново искам, да. Но след тези двадесет и пет години у дома искам.
Мишока разглеждаше грубите му черти, избелялата коса: това ли е чувството за привързаност? Ти го оформяш, както се оформя пластична маска за мъгла, помисли си Мишока, и после го напасваш към лицето, което смяташ, че трябва да я носи. Толкова се е променил Лео. Мишока, който имаше толкова кратко детство, в този момент загуби още една част от него.
— Лео, аз искам просто нещо ново. Не искам да си ходя у дома… дори и да имах дом.
— Един ден и ти Земята или Дракон ще поискаш, така както аз Плеяди сега искам.
— Да — Метна торбата си на рамо. — Може би. Защо пък не, след двадесет и пет години?
Отекна глас:
— Мишооок!
И още веднъж:
— Ей, Мишооок!
И отново:
— Мишок, тук ли си?
— Еееййй! — извика Мишока с длани свити около устните си. — Катин? — Викът му беше по-отвратителен от говора.
Висок и любопитен, Катин се появи измежду мрежите.
— Учудващо, наистина учудващо! Не мислех, че ще те намеря. Обикалях пристанището и разпитвах хората дали не са те виждали. Един ми каза, че си свирил тук на сиринкса си.
— Свърши ли си капитана работата в Алкейн? Намери ли това, което искаше?
— Дори нещо повече. Имаше съобщение от Принс, което го чакаше в института. Той го пусна по системата за всеобщо оповестяване — Катин подсвирна. — Проклетник!
— Намери ли си неговата Нова?
— Да, намери я. Но сега изчаква и обикаля за нещо друго. Не го разбирам.
— Значи тръгваме към звездата, така ли?
— Не. Сега иска да отидем в Плеяди. Трябва да изчакаме няколко седмици. Но не ме питай какво иска да прави там.
— Плеяди ли? — попита Мишока. — Там ли ще бъде неговата Нова?
Катин разпери ръце.
— Не мисля. По-скоро смятам, че ще се чувства по-сигурен, ако изчака да му дойде времето на собствена територия.
— Чакай, чакай! — Мишока отново се обърна към Лео. — Лео, може пък капитана да те вземе с нас до Плеяди.
— Ъъ? — Лео махна ръце от брадата си.
— Катин, нали капитан ван Рей не би имал нищо против да закараме Лео до Плеяди?
Катин се опита да изглежда сдържано обезпокоен, но изразът бе толкова сложен, че от това нищо не излезе.