— Да вървим — подкани ги Джейсън. — Би трябвало да е дошъл и нашият ред.
С просторните си зали и кабини „Боец“ все още се използваше за база, въпреки че някои от сглобяемите постройки вече бяха почти готови. В коридора към изхода те се натъкнаха на Тека, който идваше насреща им.
— Изпраща ме Кърк — каза той. — Вече привършват.
Джейсън просто кимна и понечи да го подмине заедно със спътниците си. Едва след като предаде съобщението, Тека забеляза екзотичните им одежди и покритите с мас лица. Както и свирепия гняв в погледите на пирийците. Всичко изглеждаше толкова неуместно на фона на коридора от метал и пластмаса, че Тека се взря във всеки поотделно и после посочи към Мета:
— Знаеш ли на какво приличаш? — запита той и направи огромна грешка, като се усмихна.
Мета изръмжа и се обърна, но Гриф беше съвсем близо до него. Устреми се напред с цялата си тежест и заби юмрук дълбоко в диафрагмата на Тека.
Гриф беше само на девет години, но пирийско момче. Тека не очакваше нападението, беше съвсем неподготвен за него. Той само изпухтя, като му изкараха въздуха изневиделица, и седна на пода.
Джейсън очакваше да последва страхотен пердах. Да се бият трима разгневени пирийци! Но Тека просто зяпна, без да сваля широко отворените си очи от косматата тройка, която го заобикаляше.
Първа се разсмя Мета, миг по-късно я последва и Гриф. Джейсън се присъедини към тях с истинско облекчение. Пирийците се смеят рядко, и то само на нещо съвсем просташко и очевидно, като например мъж, повален изневиделица по гръб. Това разсея напрежението и те продължиха да се заливат от смях, докато от очите им взеха да се стичат сълзи и дори се разсмяха още по-силно, когато почервенелият Тека се вдигна на крака и се отдалечи сърдито и наперено.
— Какво става тук? — попита Кърк, когато излязоха на леденостудения нощен въздух.
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — отвърна му Джейсън. — Този последният ли е?
Той посочи към безжизнения мороп, когото тъкмо претъркулваха върху една тежка мрежеста платформа. Над главите им виеха реактивните двигатели на совалката, която кръжеше над тях, а от нея висеше въже с огромна кука на края.
— Да, другите два вече заминаха заедно с козите. Вие сте за следващия курс.
Те мълчаливо наблюдаваха как товарачите промушват куката в пръстените на мрежата и след това дават знак на совалката да тръгва. Тя се издигна бързо, разлюляла отпуснатите крайници на моропа, и изчезна в мрака.
— Ами екипировката? — поинтересува се Джейсън.
— Всичко е отнесено. Разпънахме ви камачата и в нея сложихме всичко. С тези облекла и тримата изглеждате много внушително. За първи път имам чувството, че номерът ви с маскарада може и да мине.
В думите на Кърк нямаше никакъв скрит подтекст. Тук навън, в студената нощ и на режещия вятър, костюмите им не изглеждаха неуместни. И положително не отстъпваха на изолационния и отопляван с електричество скафандър на Кърк. Може би дори бяха за предпочитане. Неговото лице бе изложено на студа, докато техните бяха защитени от маста. Джейсън се взря в кожата му.
— Би трябвало да се прибереш или да се намажеш с тази мас. Май си премръзнал.
— И аз имам такова чувство. Ако не ви трябвам повече тук, ще отида да се стопля.
— Благодаря за помощта. Отсега нататък ние поемаме всичко.
— Тогава успех — пожела им Кърк и стисна ръката на всеки един от тях, включително и на момчето. — Ще поддържаме непрекъснато дежурство по радиото, тъй че ще имате връзка с нас.
Те изчакаха мълчаливо завръщането на совалката и бързо се качиха на борда й. Пътешествието до равнините не продължи много — и толкова по-добре, тъй като след студения нощен въздух вътре в кабината им се стори задушно и влажно като в тропиците.