Той подхвърли ножа във въздуха, хвана го за върха и го подаде с дръжката на Темукин, който го разгледа за миг и извика войниците.
— Я ми подложете врата на ранения — заповяда той.
За миг човекът се възпротиви, но бързо-бързо изпадна във вече мъртвешка апатия. Хванаха го двама войници, трети го сграбчи с две ръце за дългата коса и го повлече напред по корем, а набразденият му с мръсотия врат се оголи и изпъна. Темукин се приближи до него, нагласи ножа в ръката си и го издигна право над главата му.
С едно-единствено нечовешко свиване на мускулите той замахна надолу към шията и тишината на камачата се изпълни със сочно „хряс“.
Напрежението се разсея, войникът отстъпи една крачка, а от пръстите му се полюшваше отсечената глава. Тялото, от което струеше кръв, бе най-безцеремонно захвърлено на земята.
— Този нож ми харесва — заяви Темукин. — Ще го задържа.
— Тъкмо смятах да ти го подаря — отвърна му Джейсън, като се поклони, за да прикрие смръщеното си изражение. Би трябвало да предвиди, че ще стане така. Какво пък, някакъв си нож.
— Твоите хора знаят ли много неща от старата наука? — попита Темукин и пусна ножа на земята, та някой прислужник да го прибере и почисти. Джейсън незабавно застана нащрек.
— Ни повече, ни по-малко от другите племена.
— Никой от тях не може да прави такова желязо.
— Това е стара тайна, предавана от баща на син.
— Може да има и други стари тайни. — Гласът на Темукин бе твърд и студен като самата стомана.
— Може би.
— Има една изгубена тайна, за която може и да си чувал. Някои я наричат „огнен прах“, а други „барут“. Какво знаеш за това?
„Наистина, какво ли трябва да знам за това?“ — питаше се Джейсън и се мъчеше да прочете по застиналото изражение на събеседника си какво можеше да знае за тези неща един жонгльор?
И ако това беше клопка, какво би трябвало да му отговори Джейсън?
9.
Мета не се противеше. Джейсън й промиваше раните от мръсотията и ги пръскаше с дермапяна. Докато беше още в безсъзнание, й направи с апарата за първа помощ четиринайсет шева на черепа и превърза избръснатото място. Тя дойде на себе си веднага след това, но нито помръдна, нито се оплака, макар че Джейсън я ши на още две места по разцепената горна устна.
Гриф изхърка дрезгаво от купчината кожи, където го бе положил Джейсън. Раните на момчето бяха предимно повърхностни, апаратът бе предписал приспивателни и Джейсън бе изпълнил предписанието.
— Вече всичко свърши — успокои я Джейсън. — По-добре да си починеш малко.
— Бяха твърде много — рече Мета, — но ние направихме каквото можахме. Дай някакво огледало. Изненадаха ме, като се нахвърлиха първо върху момчето. Планът им успя, защото веднага го повалиха. После дойде моят ред и аз не можех повече да разговарям с теб. — Тя взе от Джейсън лъскавото стоманено огледало, надзърна в него и му го върна обратно. — Изглеждам ужасно. Схватката едва ли е била продължителна. Не си спомням много ясно. Някои бяха въоръжени с тояги, май жените, и се мъчеха да ме удрят по краката. Знам, че преди да падна, убих поне трима или четирима и една жена. Какво е станало после?
Джейсън взе меха с ачадх, разви скрития вентил на отвора, който херметически изолираше ферментиралото мляко, и отвори онази част, където се намираше предпочитаният от пирийците пикантен алкохол.
— Ще пийнеш ли? — попита той, но тя поклати глава. Той обаче не се отказа и си дръпна доста голяма глътка. — Като пропуснем за момента по-незначителните подробности, успях да ви изпратя няколко войници. Те ви доведоха и двамата, заедно с неколцина оцелели от племето на плъховете — те вече са мъртви. Единият от пленниците дори не беше ранен, ала аз го убих собственоръчно, чисто по пирийски, за отмъщение, от което не се срамувам особено. Но трябваше да подаря ножа си на Темукин, който незабавно забеляза високото техническо ниво на изработката му. Сега се радвам, че го ковах ръчно и че все още си личат следите от инструментите. Той веднага ме попита дали пирийците познават барута, от което ме разтресе. Изиграх го уклончиво, рекох, че аз не знам нищо — просто името, — но може би някои от племето знаят повече. Той се хвана за момента, струва ми се. С него просто никога не можеш да си сигурен. Но иска да се пренесем при него. Призори трябва да докараме нашата камача в лагера до неговата и да си вземем сбогом с Шанин и плъховете, за които няма какво да жалим. А при положение че се противопоставим, отвън чака цял отряд от момчетата на Темукин. Все още не мога да реша дали сме затворници, или не.
— Знам, че така изглеждам ужасно — клатеше тя глава.