Едва не подскочих, когато откъм вратата се разнесе почукване.
— Много добре — посрещна ме Женя, когато отворих вратата. — Но щеше да изглеждаш още по-добре в черно.
Благодарих й подобаващо, като се изплезих, после забързах да я настигна по коридора и надолу по стълбите. Тя ме отведе в същата куполна зала, където предишния ден се бяхме събрали за процесията към Великия дворец. Сега тя не беше толкова препълнена, но въпреки това въздухът беше наситен с жуженето на множество разговори. В ъглите Гришаните се трупаха около самоварите, изтягаха се на диваните и се грееха около зиданите печки, покрити със сложна украса от кахлени плочки3. Някои закусваха на четирите дълги маси, подредени в квадрат в центъра на помещението. Както и предишния ден, с влизането ми всички разговори утихнаха, но сега присъстващите поне си даваха вид, че продължават да си приказват, докато минавахме покрай тях.
Две момичета с одежди на Призоваващи се спуснаха към нас. В едното разпознах Мари, която се бе счепкала със Сергей преди процесията.
— Алина! — възкликна тя. — Вчера не се запознахме, както подобава. Аз съм Мари, а това е Надя. — Тя посочи момичето с ябълкови бузи зад себе си, което беше открило всичките си зъби в широка усмивка. После ме хвана под ръка, обръщайки демонстративно гръб на Женя. — Ела с нас!
Смръщих се и отворих уста да се възпротивя, но Женя само поклати глава и каза:
— Върви. Мястото ти е при Етералки. Ще те взема след закуска и ще те разведа наоколо.
— И ние можем да я разведем… — започна Мари.
— За да й покажете точно онова, което нареди Тъмнейший, така ли? — прекъсна я Женя.
Мари цялата пламна.
— Ти какво, да не си нейна камериерка?
— Нещо такова — отвърна Женя и отиде да си налее чаша чай.
— Много си е навирила носа — изсумтя Надя.
— И от ден на ден става все по-лошо — добави Мари. После се обърна към мен и отново засия. — Сигурно умираш от глад!
Отведе ме при една от дългите маси, а щом ни видяха да наближаваме, двама от слугите пристъпиха напред, за да ни дръпнат столовете.
— Ние седим тук, от дясната страна на Тъмнейший — гордо каза Мари и посочи масата, където бяха насядали гришани в сини кафтани. — А Корпоралки са ето там — продължи, поглеждайки надменно масата насреща, на която закусваха намръщеният Сергей и още неколцина в червени одежди.
Дадох си сметка, че щом ние сме отдясно на Тъмнейший, а Корпоралки — отляво, значи сме му еднакво приближени, но реших да не го правя на въпрос.
Масата му стоеше празна и единственото, което подсказваше за кого е отредена, бе големият абаносов стол. Когато попитах дали и Тъмнейший ще закусва с нас, Надя енергично поклати глава.
— О, не, той само от време на време идва на вечеря — отговори.
Вдигнах учудено вежди — толкова вълнения за това кой ще седи по-близо до него, а той дори не си правеше труд да се появи!
Пред нас имаше подноси с ръжен хляб и маринована херинга и аз едва потиснах гаденето си. Мразех херинга. За щастие, имаше достатъчно хляб, освен това с изненада забелязах и разцепени сливи, явно набрани от оранжерията. Прислужник ни поднесе горещ чай от един от огромните самовари.
— Захар! — възкликнах, когато той постави малка купичка пред мен.
Мари и Надя се спогледаха, а аз цялата пламнах. Захарта в Равка се раздаваше с купони през последните сто години, но тя явно не беше нещо необичайно в Малкия дворец.
Към нас приближи друга група Призоваващи и след като се представиха, припряно взеха да ме отрупват с въпроси.
Откъде съм родом? От север. (Двамата с Мал никога не лъжехме за родното си място. Просто не казвахме цялата истина.)
Наистина ли съм чертала карти досега? Да.
Наистина ли съм била нападната от фйердани? Да.