Друг философ пък пишеше:
„Защо всеки гришанин може да притежава една-единствена муска? Аз бих задал този въпрос другояче: кое е безкрайно — вселената или алчността човешка?“.
Седнала под стъкления купол на библиотеката, аз се замислих за Черния еретик. Тъмнейший беше казал, че „Долината на смъртната сянка“ е плод на алчността на този негов прародител. Това ли имаха предвид философите, когато говореха за последствия? За първи път ми дойде наум, че Долината е единственото място, където Тъмнейший е безсилен и неговата мощ не означава нищо. Наследниците на Черния еретик бяха наказани заради неговата амбиция. Но въпреки това не ми излизаше от ума, че в края на краищата не друг, а тъкмо Равка плащаше кървав данък.
Есента постепенно премина в зима и студените ветрове оголиха клоните на дърветата в дворцовите градини. Въпреки това нашите маси все така бяха отрупани с пресни плодове и цветя от оранжериите, в които гришаните поддържаха свой собствен микроклимат. Но дори сочните сливи и лилавите зърна на гроздовете не успяваха да събудят апетита ми.
Смятах, че разговорът с Тъмнейший може да ме промени някак. Много ми се искаше да повярвам на думите му и докато стоях с него на брега на езерото, почти бях успяла. Но след това нищо различно не се случи. Все така не ми се получаваше да призова своята сила без помощта на Багра. Все още не бях истинска Гриша.
И все пак вече не се чувствах толкова злочеста. Тъмнейший поиска от мен да му се доверя. Щом той смяташе, че ключът е в елена, не ми оставаше друго, освен надеждата да е прав. Продължавах да страня от другите Призоваващи по време на упражненията, но се оставих Мари и Надя на няколко пъти да ме замъкнат в купалото, както и на едно от балетните представления във Великия дворец. Дори за случая позволих на Женя да придаде малко цвят на страните ми.
Промяната в мен вбесяваше Багра.
— Ти вече дори не се стараеш! — крещеше тя. — Нали не очакваш появата на някакъв вълшебен елен да свърши всичко вместо теб? Или пък разчиташ на ненагледната си огърлица? Все едно да се надяваш някой еднорог да положи глава в скута ти, глупаво момиче такова!
Но започнеше ли да ме хока, аз само вдигах рамене. Тя имаше право. Беше ми омръзнало все да се провалям. Просто не приличах на останалите от Гриша и беше крайно време да го приема. Пък и някакво вродено непокорство ме подтикваше да я вбесявам — това дори ми доставяше удоволствие.
Още не знаех какво наказание е получила Зоя, но тя продължаваше да гледа през мен като през стъкло. Не й позволяваха да припарва в залата за тренировки и дочух, че щели да я върнат в Крибирск след големия зимен бал. От време на време я хващах да ме наблюдава или пък да се киска в шепи със своята малка група приятели от Призоваващите, но не позволявах това да ме уязви.
Въпреки това не успявах да се отърся от усещането, че съм се провалила. Още с падането на първия сняг сутринта заварих пред вратата си да ме чака нов кафтан. Вълненият плат, от който беше ушит, имаше тъмносиния цвят на среднощ, а качулката беше обточена с пухкава златиста кожа. Облякох я, но и тя не ме освободи от чувството, че съм измамница.
След закуска, както обикновено, поех по познатия път към хижата на Багра. Покритата с чакъл пътека, почистена от Огнетворците, проблясваше на слабото зимно слънце. Вече бях почти до езерото, когато една прислужничка ме настигна. Подаде ми навит на руло лист хартия, направи реверанс и изприпка обратно по пътеката. Разпознах почерка на Женя.
Частта на Малян Оретцев е разквартирувана за шест седмици при Чернаст, Северна Сайбея. Той е в списъците на невредимите. Можеш да му пишеш на адреса на неговия полк.
Посланикът на Керч се яви при кралицата с дарове. Стриди и бекаси4, съхранени в сух лед (гадост), и захаросани бадеми! Тази вечер ще донеса от тях.
Мал беше в Сайбея. Оказа се жив, в безопасност, далече от местата на най-тежките сражения; сега най-вероятно се забавляваше със зимен лов.
Трябваше да съм доволна. Трябваше да се радвам.
„Можеш да му пишеш на адреса на неговия полк.“ Вече месеци наред му пишех на адреса на неговия полк.
Спомних си думите от последното писмо, което пратих.
„Скъпи Мал — пишеше в него, — от доста време нямам никаква вест от теб, затова допускам, че си срещнал някоя волкра и сте се оженили, а сега си живеете щастливо в «Долината на смъртната сянка», където няма нито светлина, нито хартия, за да драснеш няколко реда. Или пък — твърде вероятно — твоята булка ти е изяла и двете ръце.“