Ако не си далтонист, цветовете са добър заместител на грамотността. Не е нужно да говориш английски, за да следваш някаква си боядисана линия. Дори не е задължително да си с всичкия си. Може да си болен, дрогиран, откачен, може да говориш единствено тагалог10 — цветовете пак ще те отведат, където поискаш.
Ласитър бе попадал един-два пъти в Ленгли и там — макар и с друга цел — използваха същата система. Всеки пребиваващ в щаб-квартирата на ЦРУ носеше на ревера си ламинирана табелка. На нея пишеше: „Посетител“, „Персонал“ или „Охрана“ и имаше диагонална цветна лента, която, вярно, не ти казваше къде да отидеш, но за сметка на това определяше къде не можеш да отидеш. Ако вървиш по коридор с червена осова линия, а на табелката ти има зелена ивица, всеки вижда, че не си там, където би трябвало. Извинете! Сигурен ли сте, че можете да бъдете тук?
Мина през някаква двойна врата и продължи, без да вдига поглед от пода. Като в забавачницата. Като Брендън. Отново в главата му проблесна образът на момчето: напрежението, с което пишеше името си с огромни печатни букви. После: Брендън спи усмихнат, а гърлото му е прерязано като на заклано животно.
И Кати… И отново гласът на Том Труонг: „малки порязвания по двете ръце… нали разбираш, това са рани от отбрана“.
Кати. В тъмното. Заспала. Чува нещо. Не знае какво става. Вижда ножа. Вдига несъзнателно ръце…
Мина покрай стаята на сестрите, но изглежда никой не го забеляза. Не беше сигурен какво ще направи, след като стигне до края на зелената линия. Може би само ще погледне този човек…
Изведнъж разбра, че вече е стигнал. Но нямаше нищо особено за гледане. Джон Доу се виждаше през голям правоъгълен прозорец. Всъщност трябваше да предположи, че става дума за Джон Доу, защото той бе единственият пациент тук. Беше „вързан“ към всякакви тръбички и системи, а онези части от него, които не бяха бинтовани — например по-голямата част от главата, — бяха намазани с плътен бял мехлем. Ласитър си бе горил ръката веднъж и сега си спомни наименованието на мехлема: „Силвадин“.
Доколкото му бе известно, никой не бе виждал лицето на този човек, преди да пламне. Значи наистина си бе Джон Доу — без име, без външност. Кой ли е той? Защо ли го е направил? За какво ли мисли в този момент?
Дали изобщо е в съзнание? Ако беше, може би щеше да отговори на един-два въпроса. Простички въпроси. Ласитър вече посягаше към дръжката на вратата, когато иззад някакъв параван изникна мъж в зелени дрехи и с гневен вик се хвърли към него.
Докторът яростно дръпна маската от лицето си. Имаше малки светли очи и обратна захапка. Заприлича му на катерица.
— Не ви ли го казах вече достатъчно ясно? Обясних ви веднъж! Това отделение е стерилно. — Ласитър мълчеше, но и не отстъпваше. Просто стоеше и гледаше. Явно погледът му е бил толкова изпразнен от интерес, че катерицата се запъна за миг, преди да завърши: — Никой няма правото да влиза тук!
Катерицата очевидно смяташе, че си има работа с полицията. Ласитър реши, че няма смисъл да го разубеждава.
— Мистър Доу е заподозрян в двойно убийство — каза той. — Бих искал да говоря с него, колкото е възможно по-скоро.
— В момента — авторитетно заяви катерицата — пациентът ми е на обезболяващи и е изключително податлив на инфекция. Аз ще ви известя, когато стане възможно да го разпитате.
Ласитър кимна.
— Благодаря ви за помощта.
— Той обаче няма да може скоро да говори.
— Така ли? И защо?
Катерицата се ухили и бръкна с пръст в гърлото си.
— Вече казах на хората ви. Тръбата в трахеята му…
Ласитър изгледа Джон Доу през прозореца и се обърна пак към доктора:
— Колко време?
Катерицата сви рамене.
— Вижте, детектив — каза той с изморен глас, — просто трябва да изчакате, ясно ли е? На този човек ще му останат белези — може би цялата лява страна, шията, гръдния кош, — но той ще оживее. А междувременно… няма къде да отиде. Ще ви информираме за състоянието му.
— Разчитам — каза Ласитър и си тръгна.
Същата вечер Ласитър лежеше на дивана и преглеждаше телевизионните канали. Беше се обадил поне на четиридесет човека. Половината от тях вече знаеха и искаха да научат подробности. След първите няколко повторения самото рецитиране на едно и също изигра ефекта на дистанциране от факта. Гласът му разказваше за случилото се с неутралната сдържаност на телевизионен говорител, съобщаващ за лошата реколта в Айдахо.