Казваше се Аманда. Съпругът й се оказа строителен предприемач, който много пътувал („Всъщност дори в този момент е на път“). Самата тя отглеждала шотландски овчарки и се връщала в Чикаго от фестивал на кучета в Мериленд. Ласитър слушаше всичко това и вежливо кимаше, докато разгръщаше страниците на някакво списание. Въпреки че с нищо не я окуражаваше, тя говори по време на целия полет до О’Хеър, навлизайки в достойнствата на различните фестивали и в тънкостите на „занаята“, които, както се оказа, залагаха в значителна степен на спрейовете, прозрачните лакове за нокти и на витамин Е („Едно мазване на носа с памуче, натопено в мазнина, и той заблестява! Е, не е кой знае какво, но на фестивалите, които аз посещавам, подробностите са от голямо значение!“).
Кацнаха. Ревът на включените на заден ход двигатели я заглуши, но не задълго. Когато самолетът започна да рулира в посока на терминала, тя за последен път се наклони към него, притисна гърдата си в ребрата му и му сграбчи ръката.
— Ако ти се прииска компания — каза Аманда и му подаде картичката си, — аз съм в северната част на града.
Визитката й беше розова, а текстът по нея калиграфски изписан с винетки. В едното ъгълче имаше мъничка рисунка на куче. Лъхаше някаква уязвимост от тази жена и Ласитър се улови, че не иска да я наранява по никакъв начин. Затова пъхна картичката във вътрешния си джоб.
— Ще бъда страшно зает — каза й той, — но ще видим как ще се развият нещата. Човек никога не знае, нали така?
Телефонира в хотела от Амбасадор Клъб на компанията TWA.
— „Ембаси Суитс“. С кого да ви свържа? — този път беше мъжки глас.
— Ами… честно казано, не съм сигурен — въздъхна Ласитър. Имаше вродена дарба за подражание и този път имитираше лек испански акцент. — Бях гост на хотела преди известно време, но ми се наложи да замина по спешност. Семейни проблеми.
— Съжалявам.
— Е, тя и без това вече беше на възраст.
— О-о…
— Но… това е животът! Сега бих искал да оправя сметката си.
— О! Разбирам, значи не сте се обадили при напускането?
— Именно.
— Но, естествено, господине. На всеки може да се случи. Ще ми кажете ли името си? Ще отворя архива…
— Хуан Гутиерез. — Произнесе фамилията по букви.
— Един момент, ако обичате. — Ласитър чу тракането на клавиши и бе благодарен, че този път му спестяват музиката. — Ето… Стаята е била резервирана до дванайсети, нали така?
— Да, доколкото си спомням.
— Задържали сме я, колкото сме могли да си позволим, но… а-а, сега виждам какво е станало: превишили сте лимита на визата.
— Нямаше как.
Администраторът съчувствено се засмя:
— Опасявам се, че по баланса ви има непокрита сума от $637.18. Ако желаете да говорите с управителя… Не знам, той може да ви опрости ден-два.
— Не, не. Нямам време. А и освен това вината не е в хотела, нали така?
— Можем да ви изпратим сметката…
— Всъщност… един от моите помощници, сеньор… Извинете! Мистър Виктор Оливър утре ще бъде в командировка в Чикаго. Мога да му наредя да се отбие в хотела и да оправи сметката. Това приемливо ли е за вас?
— Но, разбира се, мистър Гутиерез. Сметката ще го чака на рецепцията.
Ласитър пое дълбоко въздух:
— Има още нещо… В бързината оставих някои неща. Мога ли да се надявам, че са били… съхранени някъде? — Опита се да вложи умерена доза съжаление в тона си.
— При нормални обстоятелства изпращаме всичко забравено тук на адреса на кредитната карта, но тъй като сметката не е била платена… Сигурен съм, че вашите неща са на гардероб. Ще се погрижа помощникът ви да ги получи.
— Много ви благодаря. Страшно ми помогнахте. Ще наредя на Виктор да ви потърси.
— Не, аз застъпвам едва в пет, така че…
— Идеално. Той и без това има срещи през целия ден. Съмнявам се, че би могъл да се отбие преди шест вечерта.
— Всеки на рецепцията би могъл да му помогне.
— Бих предпочел да се срещне с вас. Заради разбирането, което проявихте.
— Благодаря. В такъв случай, кажете му да търси Уилис… Уилис Уайтстоун.
Ласитър обичаше Чикаго. Многоетажните постройки покрай езерото16, блясъкът и изтънчеността винаги го изненадваха приятно. Взе такси от О’Хеър до Норт Уест Сайд, където се регистрира в един от любимите си хотели, „Нико“ — добре организиран, стилен и… много японски. Икебаната там бе колкото изящна, толкова и семпла, а на партера имаше отличен ресторант. Възползва се от него още същата вечер, заливайки сушито с две големи бутилки „Кирин17“. Когато се прибра в стаята си, очакваше да намери шоколад на възглавницата… но това, естествено, бе „Нико“, така че откри оригами: виещ вълк, а може би куче.