14.
Седеше на задната седалка на таксито на път от международното летище на Балтимор за офиса и мислеше за Ник Удбърн. Още от ученическите години Джо и Ник бяха първи приятели. Израсли в Джорджтаун, недалеч от Дъмбъртън Оукс, те бяха ходили на едни и същи летни лагери и бяха учили в едни и същи частни училища. После, вече студенти, бяха бягали като лекоатлети в колежа „Сейнт Олбънс“ и ако Уди не бе решил да оправдае прякора18 си, щяха и да се дипломират заедно. Инцидентът (с главно „И“) бе гръмнал две седмици преди щафетното бягане на пистата в Пенсилванския университет, когато изненадващо решилите да ги посетят родители буквално се бяха препънали в телата на унесено чукащите се в градината на местната черква Уди и момиче от Националното катедрално училище. Викове, ахкане, охкане, притеснено хилене… и Ник Удбърн бе изпратен по спешност в колежа „Хайд“ в Бат, щата Мейн.
Всички бяха на мнение, че Уди няма да свърши добре или, както се бе изразил един техен общ приятел, „Няма да свърши никъде… защото личното му досие е написано с пишката му“. И действително, опитите му да продължи след колежа в Харвард и Йейл пропаднаха, както, впрочем, и в Принстън, Кълъмбия и Корнел19 (в Браун може би щяха да го приемат, само че той не кандидатства в Браун, отбелязвайки, че „Хауърд Хънт е следвал там“).
Накрая го приеха в университета в Уисконсин, където завърши арабистика и дори си постла за стипендия „Роудс20“.
След Оксфорд беше лесно да намери пътя за Държавния департамент. Две години работи като специален помощник към Отдела за политически и военни въпроси — длъжност на координатор, осъществяващ връзката между Департамента и Пентагона. След осем години зад граница — Дамаск, Карачи и Хартум — го върнаха във Вашингтон, в Бюрото за анализ на разузнавателни данни, където му трябваха четири години, за да стане негов ръководител.
Със своите стотина души постоянен персонал, то беше едновременно най-малката и най-секретна единица в системата на американската разузнавателна общност. По тази причина бе неспособно да извърши същите грехове, с които по-големите му събратя по неизбежност ставаха печално известни. Например не се залавяше с паравоенни операции, не разбиваше шифри, не се хвърляше в електронно подслушване… макар че анализираше данни, доставяни по този начин от другите. Не слагаше ЛСД в питиетата на своите служители и не изпращаше убийци в джунглата, а още по-малко в дворците. Това, с което се занимаваше — и го вършеше смайващо успешно, — бе т.н. HUMINT21 — анализ на донесения, изпратени от дипломати и аташета в 157-те американски посолства, пръснати из целия свят.
Така, съвсем естествено, когато Джо Ласитър имаше нужда от невъзможното — да кажем, информация от Италия за това как дадено лице е прекарало уикенда си там, — той се обаждаше на своя приятел.
— Уди? Познай кой е…
Гласът от другата страна не направи изобщо опит да скрие задоволството си:
— Е-и-и-й… Джо! Къде… — Внезапна смяна на тона: — О, Боже, страшно съжалявам за Кати. Бях в Лисабон, когато научих. Поднесоха ли цветя от мен?
— Да, получих ги. Благодаря.
— Разбрах от вестниците, че са заловили убиеца.
— Всъщност обаждам ти се точно по този повод. Имам нужда от услуга.
— Казвай.
— Този тип е италианец. Надявам се да можеш да поразпиташ за него. Аз тук ще направя каквото мога с моите хора, а и полицията дано си свърши работата. Но си помислих, че…
— Няма проблем. Изпрати ми по факса, каквото имаш за него, и аз ще ти се обадя в понеделник.
Поговориха още малко за дреболии, после се разделиха с обещанието някой път да обядват заедно, а Ласитър си сложи латексови ръкавици и отиде да изкопира паспорта на Грималди. Щом свърши, изпрати първата страница по факса до кабинета на Уди в Департамента. После хвърли документа в чантата и взе такси до „Дълес“, за да си прибере колата.
По пътя купи голям кашон, сложи чантата на Грималди в него и адресира пратката до „Детектив Джеймс Риордан, Главно полицейско управление, Феърфакс“. Измисли адрес на подателя от името на Хуан Гутиерез и плати все така без да сваля ръкавиците. Поколеба се дали да не прати колета до… как беше?… Писарчик, но размисли. Името му още не се бе появило в пресата, така че обществеността не знаеше, че случаят е поет от нов човек.
18
Игра на думи от „Уди“, съкратено от
20
Стипендия на Сесил Роудс — британски финансист и колониален администратор в Южна Африка (1853–1902), давана на даровити студенти от страните на Британската общност и САЩ за две или три години следване в Оксфордския университет, Англия. — Б.пр.
21
От