Апартаментът на Грималди се оказа на последния етаж. От шахтата на стълбището лъхаше на готвено зеле. Спряха пред вратата, събирайки кураж.
— Не ми харесва — призна Ласитър.
— Кое? — погледна го Бепи.
— Ами това… — Ласитър направи неопределен жест с ръка. — Правил съм го веднъж, беше в Брюксел, и нещата не се развиха никак добре.
— Така ли?
— Да. Започвам да съжалявам, че нямам пистолет.
— Това ли било — усмихна се Бепи и с движение на фокусник извади от кобур на гърба си „Берета“. — Ето, вземи моя.
Ласитър се смая.
— Боже Господи! — прошепна той. — Веднага го прибери! Ти какво… да не се мислиш за Сам Спейд24?
Бепи сви примирено рамене, пистолетът изчезна също така магически, както се бе появил, а Ласитър почука на вратата — плахо и неуверено, защото не знаеше кой е вътре или какво има там. Тъй като никой не отговори, той почука повторно, вече малко по-силно, а след това и трети път. Накрая отстъпи встрани и остави Бепи да използва своята виза, за да се справи за секунди с евтината ключалка.
— Продължавам да мисля, че сме попаднали на грешно място — промърмори Ласитър.
Ключалката изщрака и вратата се отвори.
Стаята, в която се озоваха, бе безукорно чиста и празна като монашеска килия. Чамовото дюшеме бе гладко и блестящо, сякаш някой съвсем наскоро го бе лъскал със стоманена тел. Стените бяха голи. На едната имаше само старо дървено разпятие с изсъхнало палмово клонче и никакви други украси или картини. Мебелировката бе повече от оскъдна: тясна метална кушетка, очукан скрин за дрехи, желязно бюро, прав стол, умивалник с пукнато огледало над него. Единственият прозорец гледаше към обсипан с боклуци вътрешен двор, а единственият източник на осветление бе 40-ватовата крушка над главите им.
— Я виж — проговори в един момент Бепи, — човекът четял! — Той взе една от книгите, после погледна друга. — А може би само се моли.
Книгите бяха три. Първата бе Библия, толкова изпоцапана от прелистване, че вече не можеше да се затваря добре. Под нея лежеше латински буквар, а под него — религиозна брошура със заглавие „Crociata Diecima.“
— Това пък какво е? — попита Ласитър.
Бепи му подаде брошурата. Под заглавието имаше голям медальон, в който бе загатнат хълм със семпъл кръст на билото. Кръстът хвърляше дълга сянка. В сянката със златни букви бяха изписани думите „Umbra Domini“. Но Ласитър отново посочи към заглавието „Crociata Diecima“.
— Какво означава това?
— Десети кръстоносен поход — преведе Бепи.
— И?
— Не знам. Не съм суеверен.
— Искаш да кажеш религиозен.
— Е-е-е-е!… — разнесе се откъм вратата и двамата рязко се обърнаха, очаквайки да видят полиция или нещо по-лошо. Вместо това в стаята влетя възрастен мъж, размаха заплашително пръст към тях, сякаш бяха деца, и завика: — Vietato! Vietato! Vergogna! — После изтръгна брошурата от ръцете на Ласитър, хвърли я обратно на бюрото и ги заблъска към вратата, продължавайки да размахва като метроном показалеца си.
— Какво говори този? — попита Ласитър, оставяйки се да бъде избутан към стълбището.
— Казва, че сме лоши. Казва, че трябвало да ни е срам.
Ситуацията бе много конфузна, но когато най-сетне се озоваха на улицата, и двамата се усмихваха.
— Ама той направо ни изрита — каза Ласитър, докато влизаше в колата. — Какво беше това с пръста?
— Vergogna! — отговори Бепи, включи на скорост и потегли. — Виж го, още е там! Струва ми се, че се опитва да запомни номера на колата ми.
Ласитър се обърна и видя как старецът на тротоара гледа сърдито след тях.
— А какво е vergogna?
— „Срамота!“ — сви рамене Бепи. После провря ръка през отворения прозорец до себе си и помаха за довиждане. — Е? Сега накъде?
Ласитър извади листа от джоба си и го показа на Бепи:
— Виа Барберини.
Този път сградата беше луксозна. Намираше се северно от Вила Боргезе — един от най-скъпите квартали на Рим. Фасадата й бе облицована с кремав мрамор, а всичко останало бе бронз и стъкло. Намериха домоуправителя във фоайето. Пръскаше със спрей папратите, сгушили се край малкия фонтан. И без да го поглежда, Ласитър бе убеден, че езерото на фонтана е пълно с японски шаран.
В началото домоуправителят не си спомни за Грималди, но пачка лирети опресни паметта му. Възрастният мъж прибра парите и доволно се усмихна. Говорейки с Бепи на италиански, той разказа, че макар да било отдавна, все пак помнел синьор Грималди много добре… него и сестра му. Намигване и многозначително кимване с глава трябваше да подскаже, че Грималди бил делови човек.