През кантората се бяха изредили какви ли не. Беше наемал млади, защото ги имаше колкото щеш и работеха евтино. По-свестните от тях се омъжваха, забременяваха и искаха шест месеца отпуск. По-лошите флиртуваха, носеха тесни миниполи и пускаха многозначителни забележки. Една го заплаши с дело за сексуален тормоз, когато Джейк я уволни. Арестуваха я за подправени чекове и тя набързо си замина.
Беше наемал и по-зрели жени, за да изключи всякакво физическо изкушение, обаче те обикновено бяха властни, държаха се майчински, бяха в критическата, затова много често ходеха на лекар, обсъждаха всякакви болежки и все се налагаше да присъстват на някое погребение.
Десетилетия наред в кантората бе властвала Етъл Туити, легендарна личност, движила кантората на Уилбанкс в дните на нейния разцвет. Повече от четирийсет години Етъл строяваше адвокатите, всяваше ужас у другите секретарки и водеше борба с по-младите юристи, които не се задържаха повече от година-две. Етъл, уви, се пенсионира — Джейк я принуди да го стори по време на делото „Хейли“. Съпругът й беше пребит от някакви негодници, вероятно от Клана, но случаят остана неразрешен и следствието не стигна доникъде. Джейк беше на седмото небе, когато Етъл напусна, но сега почти му липсваше.
Точно в осем и половина той слезе в кухнята да си налее още кафе, а после затърси някаква стара папка. Когато Рокси влезе през задния вход в осем и трийсет и девет, Джейк стоеше до бюрото й, разлистваше някакви документи и чакаше, подчертавайки факта, че секретарката за пореден път закъснява за работа. За него нямаше почти никакво значение, че тя има четири малки деца, безработен и нещастен съпруг, работа, която не харесва, заплата, която смята за нищожна, и цял куп други проблеми. Ако я харесваше, сигурно би проявил някакво разбиране, но с течение на времето я харесваше все по-малко. Правеше й досие, трупаше недостатъците й, отбелязваше черни точки, за да разполага с факти, когато седне срещу нея за трудния разговор. Неприятно му беше, че се налага да прибягва до такива кроежи, за да уволни нежеланата си секретарка.
— Добро утро, Рокси — каза той и погледна часовника си.
— Здравей, извинявай, че закъснях, трябваше да заведа децата на училище.
До гуша му беше дошло и от лъжите, колкото и дребни да бяха. Безработният й съпруг водеше децата на училище и ги вземаше. Карла го бе потвърдила.
— Аха — промърмори Джейк и се взря в купчината пликове, които тя току-що беше оставила върху бюрото си.
Грабна пощата, преди Рокси да успее да я отвори, и прегледа писмата за нещо интересно. Обичайните рекламни брошури и адвокатски глупости — писма от други кантори, едно от кабинета на някакъв съдия, дебели пликове с копия от досиета, искове, пледоарии и така нататък. Тях не отвори — това беше работа на секретарката.
— Търсиш ли нещо? — попита тя, докато оставяше чантата си и се наместваше на мястото си.
— Не.
Както обикновено Рокси изглеждаше доста немарливо — без грим, рошава. Побърза да отиде в банята, за да се гримира и понагласи, което често й отнемаше петнайсетина минути. Още мълчаливо отбелязани черни точки.
Най-отдолу в купчината, върху последния обикновен плик този ден, Джейк видя името си, написано на ръка със синьо мастило. Адресът на подателя го изуми и той за малко не изпусна всичко. Захвърли другите писма на бюрото й и бързо пое нагоре по стълбите към кабинета си. Заключи вратата. Седна на старинното писалище в единия ъгъл, под портрета на Уилям Фокнър, закупен от господин Джон Уилбанкс, бащата на Лушън, и огледа плика. Най-обикновен бял плик за писма от евтина хартия, каквито можеше да купиш пакетирани по сто за пет долара. На него се мъдреше марка за двайсет и пет цента с лика на някакъв астронавт. Беше достатъчно дебел, за да съдържа няколко листа хартия, и бе адресиран до него: „До почит. Джейк Бриганс, адвокат, Уошингтън Стрийт 146, Клантън, Мисисипи“. Нямаше пощенски код.
Адресът на подателя беше „Сет Хъбард, п.к. 277, Палмира, Мисисипи, 38664“.
Пощенското клеймо беше от 1 октомври 1988 г., предишната събота, от пощата в Клантън. Джейк си пое дълбоко дъх и се замисли над евентуалния сценарий. Ако можеше да се вярва на клюките в Кафето, а Джейк нямаше причина да се съмнява, поне за момента, Сет Хъбард се беше обесил преди по-малко от двайсет и четири часа, в неделя следобед. В момента беше девет без петнайсет, понеделник сутринта. След като клеймото на писмото беше от събота, Сет Хъбард или някой от негово име беше пуснал писмото в кутията в пощенската станция на Клантън късно в петък или в събота сутринта, защото пощата затваряше на обед. Местната поща се подпечатваше в Клантън, а всички останали пратки бяха превозвани до областния център в Тюпълоу, където се сортираха, подпечатваха и разнасяха.