Бийн му обясни набързо какво му бе поръчал Ендър — макар и да не спомена, че става въпрос за заблуда на противника. Никой не би се отказал от ежедневните тренировки заради нещо, което не бе от решаващо значение за победата.
— Ти фигурираш в списъка, който Ендър ми даде, и аз бих искал да…
— Какво правиш, Бийн?
Том Лудата глава бе застанал пред леглото на Лопатата.
Бийн начаса осъзна грешката си.
— Сър — рече той — трябваше да разговарям първо с вас. Новак съм в тези работи и просто не се сетих.
— В какво си новак?
Бийн отново изложи какво искаше Ендър от него.
— И Лопатата е в списъка?
— Точно така.
— Значи сега и ти, и Лопатата няма да присъствате на моите тренировки?
— Ще пропускаме само по една тренировка дневно.
— Аз съм единственият взводен, който губи двама войници.
— Ендър ми каза да подбера по един войник от всеки взвод. Петима, освен мен. Не решавам аз.
— По дяволите — изруга Том Лудата глава. — Само че на вас с Ендър и през ум не ви е минало, че за мен ударът ще е по-тежък, отколкото за останалите взводни. Каквото и да сте намислили, защо да не можете да го правите с петима души, вместо с шестима? Ти, и още четирима — по един от всички останали взводове?
Бийн искаше да възрази, но осъзна, че едно такова счепкване няма да го отведе доникъде.
— Прав сте, не се бях сетил. Ендър би могъл да размисли, когато разбере, че така вреди на тренировките ви. Тази сутрин, когато се видите с него, бихте могли да го обсъдите и да ми кажете какво сте решили? Но пък междувременно Лопатата може и да ми откаже и с това въпросът да се приключи, нали?
Том Лудата глава се замисли. Бийн виждаше как гневът кипи вътре в него. Но командирският пост бе променил лудата му глава. Той вече не избухваше като едно време. Успя да се овладее и изчака гневът му да се уталожи.
— Добре, ще поговоря с Ендър, ако Лопатата пожелае да се включи.
И двамата погледнаха Лопатата.
— Мисля, че ще е готино да се занимавам с нещо толкова шантаво — заяви Лопатата.
— Няма да правя никакви отстъпки и на двама ви — заяви Том Лудата глава. — И недейте обсъжда смахнатия си отряд по време на моите тренировки. Не го намесвайте.
И двамата се съгласиха. Според Бийн Том Лудата глава постъпи мъдро, като настояваше за последното. Приказките за това специално поръчение биха ги отделили от останалите във взвод „В“. Ако Бийн и Лопатата постоянно им натякват за новите си занимания, другите ще да се почувстват откъснати. Този проблем нямаше да се прояви чак толкова силно в останалите взводове, защото в отряда на Бийн щеше да членува само по един войник от всеки взвод. Значи — без приказки. И никакво вирене на носове.
— Виж, няма нужда да го обсъждам с Ендър — рече Том Лудата глава. — Освен ако не се превърне в проблем. Ясно?
— Благодаря — отвърна Бийн.
Том Лудата глава се върна на леглото си.
Успях да се справя, помисли си Бийн. Не се издъних.
— Бийн? — обади се Лопатата.
— Кажи.
— Имам една молба.
— Кажи.
— Не ми викай повече Лопата.
Бийн се замисли. Истинското име на Лопатата беше Дюшевал.
— Предпочиташ да те наричам „Два коня“9 ли? Същински воин от племето на сиуксите!
Лопатата се ухили.
— Все е по-добре, отколкото да те оприличават на инструмента за чистене на обора.
— Оттук нататък си Дюшевал — рече Бийн.
— Благодаря. Кога започваме?
— Днес през свободното време ще имаме тренировка.
— Дадено.
Бийн се отдалечи от леглото на Дюшевал, почти танцувайки от радост. Беше се справил. Беше успял. Поне този път.
След закуска той вече бе сформирал бойната си единица от петима души. За останалите четирима първо разговаря с взводните им командири. Никой не му отказа. Освен това накара отряда си да обещае, че оттук нататък ще наричат Дюшевал с истинското му име.
Когато Бийн влезе, Граф бе извикал Димак и Дап в импровизирания си кабинет на мостика на бойната зала. Течеше обичайният спор между Димак и Дап. Те вечно водеха спорове за някакви дреболии — как някой от тях бил нарушил този или онзи маловажен протокол — които бързо ескалираха в порой от формални оплаквания. Поредното съперническо счепкване — Дап и Димак опитваха да завоюват някакви привилегии за протежетата си Ендър и Бийн. Едновременно с това не искаха Граф да постави момчетата във физическата опасност, която се задаваше. Когато на вратата се почука, вътре вече от доста време разговорът течеше на висок тон и Граф се зачуди каква ли част от него би могла да е подслушана.