— Нищо не научих — нямаше кога. Те си бяха бебета.
— Гледали сте ги близо година. Те са се развивали. Цялата работа, откакто Антон е открил ключа, е била теоретична. Вие сте наблюдавали как бебетата растат.
По лицето му бавно пропълзя усмивка.
— Значи, пак се повтаря историята с престъпленията на нацистките лекари. Вие осъждате стореното от мен, но въпреки това искате да научите резултатите от изследванията ми.
— Вие сте следили растежа им. Здравето им. Интелектуалното им развитие.
— Тъкмо възнамерявахме да започнем проследяването на интелектуалното им развитие. Проектът не беше спонсориран, разбира се, така че можехме да им осигурим само чиста, топла стая и да се грижим за основните им телесни нужди.
— Какво ще кажете тогава за телата и за двигателните им умения?
— Бяха дребни — отвърна той. — Те се раждат малки и растат бавно. До едно бяха с по-дребен ръст и по-ниско тегло от нормалното.
— Но много умни?
— Започнаха да пълзят много рано. Издаваха звуци, предхождащи речта, далеч по-рано от нормалното. Само това успяхме да узнаем. Самият аз не ги виждах особено често. Не можех да си позволя риска да ме разкрият.
— Каква беше вашата прогноза?
— Прогноза?
— Какви ги виждахте за в бъдеще?
— Мъртви. Това е бъдещето на всеки. За какво ми говорите?
— Доктор Волеску, ако те не бяха убити, какво щеше да стане с тях?
— Щяха да продължат да растат, разбира се.
— А по-късно?
— Няма по-късно. Те не спират да растат.
Тя се замисли — опитваше се да възприеме информацията.
— Точно така, сестро. Правилно ме разбрахте. Те растат бавно, но никога не престават да растат. Така действа ключът на Антон. Той отключва ума, защото мозъкът никога не престава да расте. Но всичко останало — също. Черепът продължава да се разраства и фонтанелата им никога не се затваря. Крайниците им стават все по-дълги и по-дълги.
— И когато достигнат нормален ръст…
— Няма такова нещо като нормален ръст. Има само ръст при смъртта. Не може да продължаваш вечно да растеш така. Има си причина еволюцията да вгражда ограничител в растежа на дълголетните тела. Не може да продължаваш да растеш и някой орган да не сдаде багажа на даден етап. Обикновено това е сърцето.
Онова, за което намекваше, изпълни сестра Карлота с ужас.
— А темпото на растеж? Говоря за децата? Колко време им трябва, за да достигнат нормалния за възрастта си ръст?
— Предполагам, че на два пъти наваксват в ръста — отвърна Волеску. — Първият път — непосредствено преди пубертета. После нормалните деца отново повеждат, но бавното, стабилно темпо печели, n’est-ce pas6? На двайсет години те вече са великани. А после умират, почти със сигурност преди да са навършили двайсет и пет. Можете ли да си представите колко огромни ще са тогава? Така че убийството им беше акт на милосърдие, нали разбирате.
— Съмнявам се, че някой от тях би избрал да се лиши и от жалките двайсет години живот, които сте им отнели.
— Те така и не разбраха какво им се е случило. Аз не съм изчадие. Ние ги упоихме. Те умряха в съня си, после телата бяха кремирани.
— А пубертетът? Съзряват ли полово?
— Това ние никога няма да узнаем.
Сестра Карлота стана да си върви.
— Той е оцелял, нали? — попита Волеску.
— Кой?
— Онзи, когото загубихме. Чието тяло липсваше. В огъня бяха хвърлени само двайсет и две тела — преброих ги.
— Когато се кланяте на Молох7, доктор Волеску, получавате само онези отговори, които ви дава той.
— Кажете ми какво представлява той. — Очите му гледаха алчно.
— Вие знаете, че е момче?
— Всичките бяха момчета — отвърна Волеску.
— Унищожили сте момичетата?
— Откъде според вас съм взел гените, върху които работих? Аз имплантирах собствената си променена ДНК в яйцеклетките с извлечени ядра.
— Господ да ни е на помощ — всичките ваши собствени близнаци ли бяха?
— Аз не съм изчадието, за което ме мислите — отвърна Волеску. — Съживих замразените ембриони, защото трябваше да разбера как ще се развият. Убийството им ми причини огромна мъка.
— И все пак ги убихте, за да спасите себе си.
— Беше ме страх. И тогава ми хрумна: те са само копия. Да се унищожават копия не е убийство.
— Душите и животът им са принадлежали на самите тях.
— Според вас правителството щеше ли да им позволи да живеят? Наистина ли смятате, че биха оцелели? Който и да било от тях?
— Вие не заслужавате да имате син — заяви сестра Карлота.
— Но имам, нали? — той се разсмя. — Докато вие, госпожице Карлота, вечната невеста на невидим Бог — вие колко деца имате?