— Не говориш само за нощта, нали, Корбет?
— Не, не само за нощта — потръпна той. — Вярваш ли в призраци, Соръл?
— Вярвам, че мъртвите обикалят наоколо и се опитват да ни говорят.
— Надявам се да проговорят и на мен — отвърна Корбет. — Заради всички ония клети момичета, изнасилени и убити по такъв жесток начин. Крайно време е духовете им да посочат техния убиец.
Глава шеста
Повел коня си, Корбет пресече вадата след Соръл и нагази в ливадата, която реката при дъжд редовно заливаше. Земята под краката му беше мокра, но твърда. На Корбет му се струваше, че върви като в сън: заобикалящите го дървета и храсти бяха окъпани в лунна светлина, Соръл уверено крачеше пред него, размахваше тоягата си и тихичко си тананикаше. Над тях прелетя бялата сянка на излязъл на лов бухал. Конят на Корбет се стресна и за да се успокои, той го остави да подуши ръката му. Чудеше се какво би казала Мейв, ако можеше да го види — него, своя съпруг, богатия земевладелец и собственик на имение — как върви из потънали в среднощен мрак горички и храсталаци с тази тайнствена жена. Кацналият на далечно дърво бухал започна да буха в среднощната тъма, ниско и мрачно.
— Мъжът ми — заговори му през рамо Соръл — казваше, че бухалите са душите на свещеници, които никога не са отслужвали литургии.
— В такъв случай — отвърна й Корбет — горите трябва да са пълни с такива птици!
Соръл се засмя и продължи нататък.
— Какво можеш да ми кажеш за гражданите на Мелфорд?
— Много неща, писарю. Но тогава ще се досетят, че двамата сме си говорили. Според мен е най-добре сам да откриеш тайните им. Ще ти покажа какво имам и ще те накарам да се замислиш. Но — тя замълча и го зачака да я настигне — ти каза, че се луташ като в мъгла, затова нека да ти помогна. Тлъстият Блайдскот е продажен. Девърел има доста неща за криене, а Риптън — кралският наместник — е хладнокръвен и суров. Но работата не е там, нали, мастър писарю? Ако тези мъже бяха пред теб сега, или пък техните съпруги или любими, и те щяха да ти разправят лоши работи за мен.
— Ами старата Крауфорд? — попита Корбет. — Какво ще кажеш за Йеремия от Мелфорд?
— Тя ли? И онзи Питъркин! Да започнем оттук, писарю: Маскирания може да крие лицето си, но и тия като Крауфорд и Питъркин не падат по-долу. Не са това, за което се представят, но истинската им природа ми се изплъзва. Тя все мърмори и се вайка. Той се прави на побъркан, тича да изпълнява заръките на този и онзи, дава всяка припечелена пара за захаросани плодове.
— А какво ще кажеш за историята на Мелфорд?
Жената спря и удари с тоягата си по земята.
— Както ти казах, не съм от Мелфорд. Преди двайсет години бях скитница и тогава срещнах Фъръл. Той беше много мил, научи ме как се живее на село. Мислех си, какво му е пък толкова лошото? По-добре да съм сред Божиите треви и дървета, отколкото на вмирисаните улички на…
Корбет предположи, че се канеше да каже: „Норич“ — най-близкият голям град, но тя прехапа устни.
— Фъръл казваше, че Мелфорд е странно място. Тук е имало селище, още преди да дойдат римляните. Знаеш ли кои са били римляните, писарю? С крал Уилям18 ли са дошли?
Корбет се засмя и поклати глава отрицателно.
— Не, не. Живели са в други времена.
— Както и да е — продължи Соръл. — Фъръл вярваше, че тук са живели диви племена. Принасяли в жертви живи хора — посочи към отдалечена горичка. — На грамадни каменни плочи. Или са ги бесили на дъбовите дървета.
— Мислиш ли, че затова старата Крауфорд твърди, че Мелфорд е място, пропито с кръв?
— Може би — измърмори Соръл. — Тази нощ ще ти покажа една тайна. Можеш и да се срещнеш с моите приятели.
— Приятели?
— Скитниците — поясни тя. — Могат да ти разкажат любопитни истории. Но искам да ти покажа нещо, писарю, нещо, което ме озадачава.
И тя закрачи още по-решително. Вече се спускаха по хълма. Корбет съгледа реката и тъмните развалини на Бийчъм Плейс с неговите порутени стени и празни прозорци, които ясно се очертаваха на звездното небе. Връхлетяха го спомени от детството за една къща с призраци от родното му село. Спомни си как искаше да прекара там една нощ и гнева на майка му, когато откри, че леглото му е празно.
Накрая стигнаха до временен мост, издигнат над тесен ров, от който се носеше отвратителна воня.
Корбет се притесняваше за коня си, който се изплаши, когато копитата му затропаха по дъските. Най-после пресякоха, преминаха през стара порта и влязоха в покрит с калдъръм вътрешен двор. По някаква случайност — а беше възможно строителят да го е направил и умишлено — вътрешният двор сякаш събираше като в чаша цялата лунна светлина, от което имението ставаше още по-призрачно.