Ранулф погледна към победоносно ухиления Чансън, въздъхна, отвори кесията си и подаде монетата. Слугинята я сграбчи, изкикоти се и се втурна обратно към кръчмата.
— А другата монета? — попита Чансън.
Ранулф неохотно му подхвърли монета.
Чансън се усмихваше.
— Спомняш ли си какво ми каза за онова момиче, Джоана? Никоя селска фуста не може да устои на сребърна монета.
— И ти какво направи? — попита Ранулф.
— Влязох в кръчмата и повиках Адела. Тя заприпка насреща ми, наперена като червеношийка. „Ти ли си Адела?“, питам я аз. „Защо?“ отвръща ми тя. „Отвън има един човек, който иска да ти даде сребърна монета“. — Чансън сви рамене. — За малко да ме прегази от нетърпение.
— Разбира се — затвори очи Ранулф. — Така трябва да е сторил и Маскирания. Но той не би се доближил до нея. Извикал ги в полето, „Елизабет, Джоана, имам нещо много ценно за вас!“ — Ранулф отвори очи и тупна Чансън по рамото. — Обещал е да остави монета на някое определено място, за да ги примами към смъртта им. Разбираш ли, Чансън?
— Че нали аз точно това исках да докажа…
— Ако подхвърля на някое момиче — размишляваше Ранулф, — че го чака сребърна монета при Дяволския дъб, то ще се засмее, но и любопитството му ще се събуди.
— И няма да каже никому.
— Не, разбира се, че няма — заключи Ранулф. — В град като Мелфорд има хора, които биха убили за сребърна монета. И това е истината.
Глава осма
Църквата „Сейнт Едмънд’с“ тънеше в мрак. Светеше само малката лампа пред олтара, светло петънце сред възцарилата се навсякъде нощ. Измъченото от страданията лице на разпнатия Христос гледаше надолу, към изпълнените с мъка лица на майка Му и на Йоан Кръстител. Мъглата се процеждаше подобно на пара през пролуките на прозорците, под вратата, нахлуваше в църквата и от нея каменната настилка на пода се покриваше с влага и леден студ. В трансепта топуркаха мишки, търсещи храна. Нямаше никакъв свидетел на болката и непоносимата мъка на курат Белън, когато той коленичи на ниската пейка пред олтара в параклиса. Беше свалил расото, панталоните и ботушите си. Той коленичи на студените плочи, пренебрегвайки съпротивата на плътта. Вдигна поглед към статуята на свети Едмънд, обявения за мъченик крал на Източна Англия21. Белън стискаше толкова силно ръцете си една о друга, че го боляха ставите на пръстите. Молитвите му бяха изпълнени с мъчителни призиви за закрила, мъдрост и опрощение.
— Толкова много грехове — мърмореше той. Не беше си и представял толкова зло! Ръкоположен от епископа на Норич, курат Белън не беше навикнал с низостите и порочността на света. Той с все сили се мъчеше да не се отклонява от правия път и се опитваше да живее с мисълта за отвъдното. Беше убеден, че сатаната е дошъл в Мелфорд, но се питаше дали и самият той е толкова виновен, колкото останалите?
Белън въздъхна и стана на крака, мърморейки си полугласно. Свали долните си дрехи и се просна гол върху каменната настилка. По-добре това, помисли си той, отколкото геената огнена. Какво друго би могъл да направи, освен да се моли и да чака изкупление? Студът обхвана топлото му тяло и той отначало само потръпна, после затрепери целия, докато съзнанието му се съпротивляваше на мъчителното усещане. Още по-здраво сграбчи молитвената си броеница. Щеше да се моли, да се покае, да се покае още веднъж. Защо свети Едмънд, покровителят на тази църква, да не помоли Бог да изпрати свой ангел, който да го утеши? Дали Бог го беше грижа за него?
Куратът затвори очи. Трябваше да стане монах. В опит да подреди поне малко мислите си запя отделни молитви от Часослова. Впери поглед в мрака. Изваяните от дърво фигури се бяха втренчили в него: ангели, демони, лица на светци, изображения на свещеници и курати, които бяха служили тук преди него. Какво, какво да стори? Да пише на епископа ли? Да се изповяда напълно? Но какво доказателство можеше да представи? Дали пък да не отиде направо при онзи писар с всевиждащите очи? Той беше кралски пратеник, но беше и мъж на място, може би щеше да го разбере.
Белън чу как от вятъра клоните на тисовото дърво навън пукат и проскърцват. По едно време се чу звук като от щракане на резе. Но това беше невъзможно — нали беше затворил вратата? Въздъхна и стана. Излезе от параклиса и тръгна по трансепта към страничната врата. Резето си стоеше спуснато. Белън трепереше и се чувстваше много глупаво, но си даде кураж, вдигна резето и отвори вратата. Нахлу студен нощен въздух. Навън в окъпаното от лунната светлина гробище цареше покой. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато погледна надолу към земята и по премръзналия му гръб пробягаха тръпки. Видя следи от ботуши. Някой се беше прокраднал около църквата като крадец в нощта, за да го наблюдава от мрака.
21
Кралят-мъченик Едмънд (?840-870 г.) отказал да се отрече от вярата си и е бил пронизан от стрели. Първи светец-покровител на Англия и почитан като такъв до XV век. — Бел.прев.