— Сам донесох регистъра — каза старият войник. Извади го от кожената торба и го постави на стол до леглото на Корбет. — Не трябва да го позволявам, но ти си кралският писар. Ако поседя долу в кръчмата и по-късно го взема…
Корбет посегна към кесията си.
— Не, не — възрази Бъргес. — Мога да си платя сам ейла, сър Хю. Долу в кръчмата съм.
Ранулф затвори вратата след него. Корбет взе регистъра и го запрелиства.
— Е, Чансън се носи в галоп към сър Морис — подкачи го Ранулф. — Ти пък се заемаш с мъртвите.
Корбет се усмихна над книгата.
— Ами ако ти се занимаваше със смъртта на сър Роджър…? — Корбет замълча. — Не, да те попитам другояче. Според теб кой се страхува най-много?
— Може би сър Луис?
— Но той е богат лорд!
— Тогава Блайдскот — отбеляза Ранулф.
— Съгласен съм, и малко можем да направим за спасението му. Но пообиколи из Мелфорд, Ранулф, виж дали можеш да проследиш нашия дебел помощник-шериф, после го доведи тук, за да го поразпитам.
— Друго има ли?
— Помоли Адела да се качи. Кажи й, че няма от какво да се страхува.
— Ами ако случайно лейди Мейв научи? Дали не е по-добре — подразни го Ранулф — да остана, за да следя за спазването на добрите нрави?
— Помоли я да се качи горе — повтори Корбет. — Тя трябва да се страхува повече от приносителя на съобщението, отколкото от изпращача.
Ранулф взе плаща и колана на меча си и слезе по стълбите. Не след дълго Адела почука на вратата на стаята. Влезе леко поизплашена, но все още с оперен вид, държанието й беше престорено смирено, остана права, с отпуснати покрай тялото ръце.
— Седни — Корбет й посочи стол. — Мисля, че познаваш Ранулф.
Тя потърси подигравка в думите му, но не успя да я открие. Писарят не я гледаше похотливо или с присмех, погледът му беше по-скоро мек и тъжен.
— Какво желаеш, господарю?
— Да ми отделиш малко от времето си. Съжалявам, че Чансън и Ранулф са се позабавлявали за твоя сметка, като са те накарали да излезеш от кръчмата — припряно добави той.
Адела повдигна едното си рамо.
— Какво зло може да ми стори мъж насред пълния с хора пазар?
— А опитвал ли се е някой мъж да ти стори зло, Адела?
Тя се усмихна сладко.
— Повечето мъже мислят с онова в гащите си.
— Така ли? — засмя се Корбет. — Но ти можеш да се грижиш за себе си, нали?
— Един бърз шамар или дори ритник, господарю, вършат работа.
— Ти последна си говорила с коларската дъщеря, Елизабет, нали?
— Да, но това вече съм го казвала. Тя бързаше да си тръгне. Мислех, че си отива вкъщи.
— Говорила ли е някога за Маскирания или за някой друг предрешен мъж?
— Не.
— Кажи ми, Адела, ако насред полето срещнеш мъж, яздещ кон, който носи една от ония страшни маски, като в театралните представления…?
— Ще избягам и ще се скрия — тя се разсмя.
— А ако, примерно, тази вечер си тръгнеш за вкъщи и някой в тъмнината те повика по име?
— Ако има някой с мен, може би ще спра.
— А ако гласът ти каже, че трябва да идеш на това и това място, където ще те чака твой обожател или има оставен подарък?
— Нямаше да повярвам. Нямаше да стоя така. Щях да се опитам да видя кой е.
— А ако този мъж носи маска?
— Ще се разпищя и ще избягам. Защо са тия въпроси? Научих си урока преди… — тя замълча.
— Какво имаш предвид? — остро попита Корбет.
— О, преди около четири месеца, онзи идиот Питъркин — той не е чак толкова малоумен, колкото изглежда — ми донесе съобщение.
— Какво гласеше съобщението?
Тя затвори очи.
— В Хамдън Миър подарък за моята любима има. Щом рогът прозвучи30, ще се появи пред нейните очи.
30
Изсвирване на рог е било знак за затваряне на пазарите в Средновековна Англия. — Бел.прев.