Над един милион индийци напуснаха страната, преди китайците да затворят границите. Това бе твърде малък процент от един и половина милиардното население. През следващата година поне десет пъти по толкова бяха преселени от родните си земи в студена Манджурия и високите пустинни плата на Синцян. Сред изселените беше и Тикал Чапекар. Китайците не издаваха пред външния свят каква е съдбата на бившия министър-председател или друг от „потисниците на индийския народ“. Същото в по-малък мащаб се случи с управляващия елит на Бирма, Тайланд, Виетнам, Камбоджа и Лаос.
Сякаш това мащабно преначертаване на световната карта не беше достатъчно, Русия обяви, че се съюзява с Китай, и че гледа на източноевропейските държави, които не служат вярно на Варшавския договор, като на размирни провинции. Без да изстрелят нито един куршум, само като обещаха, че няма да действат с методите на Китай, руснаците пренаписаха Варшавското споразумение така, че то се превърна малко или повече в конституция на новата империя, включваща страните на изток от Германия, Австрия и Италия на юг и Швеция и Норвегия на север.
Западноевропейските държави бързо „приветстваха“ установяването на „дисциплина“ в Европа и Русия веднага бе приета като пълноправен член на Европейския съюз. Понеже сега руснаците контролираха повече от половината гласове, налагаше се другите членки постоянно да водят военни кампании, за да запазят, някакво подобие на независимост. Великобритания, Ирландия, Исландия и Португалия предпочетоха да не участват в тази игра и напуснаха Съюза. Дори и те обаче се постараха да уверят Русия, че причините са чисто икономически и че всъщност приветстват възобновения интерес на руснаците към Запада.
Америка, която отдавна бе попаднала под китайското търговско влияние, пошумя за потъпкването на човешките права, но скоро млъкна и се зае да чертае нови карти на света, използвайки сателитната си система. За африканските страни на юг от Сахара, чийто единствен икономически и културен партньор бе Индия, катастрофата беше голяма. Те останаха верни на доскорошния си партньор и отказваха да приемат новото положение на нещата, макар че активно търсеха нови пазари за стоките си. Латинска Америка осъди още по-остро всички агресори, но тъй като не разполагаше със сериозни въоръжени сили, не можеше да направи нищо. В Тихия океан Япония, разполагаща с най-силната флота в региона, запази твърдата си позиция; другите островни държави, разделени от Китай от не толкова обширни водни простори, не можеха да си позволят такъв лукс.
Всъщност единствената сила, която не отстъпваше пред Китай и Русия и им противостоеше с добре защитени граници, бе мюсюлманският свят. Иран великодушно забрави пакистанската заплаха през месеца преди падането на Индия, а арабите подкрепиха Турция в усилията срещу руското нахлуване отвъд Кавказ и в обширните степи на Средна Азия. Никой не вярваше, че войските на мюсюлманските държави ще издържат на сериозна китайска атака, а Русия беше не по-малко опасна, но мюсюлманите изоставиха враждите помежду си и уповавайки се на Аллах, струпаха сериозни сили по границите си, като дадоха на всички да разберат, че всеки опит да се изскубе този стрък коприва, ще е много болезнен.
В такава обстановка Питър Уигин „Лок“ бе избран за хегемон. Китай даде да се разбере, че приема назначаването на какъвто и да е хегемон за обида, но руснаците реагираха доста по-толерантно, главно защото много от страните, дали гласа си за Уигин, обявиха публично, че за тях това е длъжност главно с представителни функции, символ на единството и спокойствието, не опит за оспорване на завоеванията, донесли „мир“ в този нестабилен свят.
На четири очи обаче много от водачите на същите тези страни увериха Питър, че очакват от него да направи всичко, което е по силите му, за приемане на „дипломатични“ промени в окупираните страни. Питър ги изслушваше учтиво и ги уверяваше, че ще се постарае, но изпитваше само презрение към тях — защото без войска не би могъл да преговаря с никого за нищо.
Първият му официален акт бе да потвърди преназначаването на полемарха Чамраджнагар — действие, което китайците официално обявиха за незаконно, защото хегемонската институция вече не съществувала. Заявиха, че макар да не могат да попречат на назначаването на Чамраджнагар, вече не смятат да поддържат финансово нито флота, нито хегемонията. Питър потвърди преназначаването на Граф за министър на колонизацията — и отново, тъй като дейността му излизаше от границите на Земята, не можеха да направят друго, освен да прекратят финансирането й.