— Знам.
— Можеше да вземеш поне мен.
Той се обърна към нея. В очите му имаше сълзи.
— Това е паметникът на срама ми. Положих огромни усилия името ти да не е тук.
— Така ли мислиш наистина? Не виждам никакъв срам, Бийн. Виждам само любов. Точно затова мястото ми е тук — с другите самотни жени, които са ти посветили сърцето си.
Бийн я прегърна и заплака на рамото й. Беше пораснал достатъчно, за да го направи.
— Те спасиха живота ми. Те ми дадоха живот.
— Така правят добрите хора — отбеляза Петра. — И след това умират. Толкова е жалко, по дяволите.
Той се засмя — дали на малката й шега или на себе си, защото плачеше, тя не можеше да определи.
— Нищо не е вечно, нали? — отбеляза.
— Те все още са живи в сърцето ти.
— Ами аз в чие сърце живея? Само не казвай, че в твоето.
— Защо да не го кажа? Ти спаси живота ми.
— Те никога не са имали деца, нито една от двете — рече Бийн. — Никога не са изпитали близостта на мъж, никога не са се грижили за собствено бебе. Не можаха да видят как децата им порастват и отглеждат свои.
— Сестра Карлота сама си беше избрала тази съдба.
— Поук не.
— И двете имаха теб.
— Точно това е жалкото. Че единственото им дете бях аз.
— Значи… заради тях си длъжен да продължаваш напред, да се ожениш, да отгледаш деца, които ще си спомнят за тях.
Бийн се загледа в далечината.
— Имам по-добра идея — заяви. — Нека да разкажа на теб. И ти да разкажеш на твоите деца. Ще го направиш ли? Ако ми обещаеш, когато си мисля за тях, ще съм спокоен, защото споменът няма да умре с мен.
— Разбира се, че ще го направя, Бийн, но ти говориш, сякаш животът ти вече е свършил, а той едва започва. Погледни се, толкова добре се справяш с всичко, скоро ще достигнеш ръста на зрял мъж…
Той нежно докосна устните й.
— Аз никога няма да се оженя, Петра. Никога няма да имам деца.
— Защо? Ако ми кажеш, че ще ставаш свещеник, лично ще те отвлека и ще се махнем от тази католическа страна.
— Аз не съм човек, Петра. И моят вид ще изчезне с мен.
Тя се засмя.
Но после го погледна в очите и видя, че не е шега. Каквото и да означаваше това, той си вярваше. Не бил човек. Откъде му хрумна? От всички познати на Петра кой беше по-човечен от Бийн?
— Да се прибираме у дома, преди някой да дойде да ни застреля — предложи той.
— У дома.
Бийн не я разбра добре:
— Съжалявам, че не сме в Армения.
— Не, не мисля, че Армения е истинският ми дом. Военното училище също не беше, нито Ерос. Тук е домът ми. В Рибейрау Прету. Защото семейството ми е тук, разбира се… но…
Бийн изведнъж се досети какво иска да каже.
— Защото ти си тук. Защото направи толкова много заради мен. Ти ме разбираш. Споделяш спомените ми. За Ендър. Онзи ужасен ден с Бонсо. И когато заспах в разгара на битката на Ерос. Мислиш, че ти трябва да се срамуваш. — Петра се изсмя. — Но за мен е приятно да си спомням дори тези неща с теб. Защото знаеше всичко и пак дойде да ме спасиш.
— Не бях много бърз.
Излязоха от гробището и тръгнаха към гарата, държаха се за ръце, защото никой от двамата не искаше да се разделят точно сега.
— Хрумна ми нещо — каза Петра.
— Какво?
— Ако някога промениш решението си — сещаш се, за женитбата и децата… ела при мен.
Бийн се замисли за малко.
— Аха, разбирам. Спасих принцесата и сега мога да се оженя за нея, когато си поискам.
— Такава е сделката.
— Забелязвам, че го спомена чак след като научи за обета ми за безбрачие.
— Много хитро, нали?
— Освен това сделката не е честна. Не трябва ли да получа и половин кралство?
— Нещо по-добро. Можеш да го вземеш цялото.
Послеслов
Както „Говорителя на мъртвите“ е различен тип роман от „Играта на Ендър“, така и „Сянката на хегемона“ е различна от „Сянката на Ендър“. Нашите герои вече не са затворени във Военното училище или на астероида Ерос, където се сражаваха срещу насекомоподобни извънземни. С „Хегемона“ се пренасяме на Земята, където се разиграва друга рискована игра — включваща политически и дипломатически интриги.
Всъщност този роман напомня най-много на класическата компютърна игра „Романс за трите кралства“, която се основава на един китайски исторически роман и така прави връзка между история, художествена измислица и игра. Макар че ходът на историята се определя от неустоими сили и обстоятелства (с цялото ми уважение към изключително образователната книга „Оръжие, бацили и стомана“, задължително четиво за всеки, който пише исторически романи, просто за да знае основните закономерности), историческите събития се дължат на отделни личности. Причината европейската цивилизация да надделее над индианските култури се дължи на неизменните исторически закони; но победите на Кортес и Писаро над ацтеките и инките при определени битки в определен момент се дължат на личните качества на тези двама завоеватели и на индианските владетели, които са им се противопоставяли. Не историкът, а писателят е този, който има свободата да си представи какво кара отделния човек да постъпва по определен начин.