В това няма нищо чудно. Човешките мисли и стремежи не могат да се документират, поне не еднозначно. Все пак ние рядко разбираме дори собствените си подтици, затова, дори да запишем онова, което искрено вярваме, че ни е накарало да направим нещо, обяснението ни може да се окаже отчасти, ако не съвсем грешно, то поне непълно. Затова дори историкът или биографът да има богат извор на информация, накрая пак ще му се наложи да направи неприятния скок в бездната на предположенията, преди да обяви защо някой е постъпил по даден начин. Френската революция съвсем закономерно е довела до анархия и тирания, но по никакъв начин не би могла да се предвиди появата на Наполеон, нито дори, че такъв диктатор изобщо ще се роди.
Авторите на романи, посветени на велики личности обаче, твърде често попадат в друг капан. Макар че са способни да си представят личната мотивация, те рядко са достатъчно запознати с историческите факти и закономерностите, за да поместят героите си в подходяща обстановка. Затова тези опити обикновено са смешни, понеже и да са писани от участници във вихъра на събитията, дори преките политически наблюдатели рядко могат да надникнат достатъчно ясно в същината. (Освен това повечето исторически романи от политически или военни лидери обикновено служат на лични цели и лични оправдания и следователно са не по-малко безпочвени от написаните от някой невежа.) Доколко е възможно бивш член на Клинтъновата администрация, когато се взе решение за непровокираните нападения срещу Афганистан и Судан през лятото на 1998 година, да напише роман, даващ точна равносметка за политическите процеси, довели до тези престъпни действия? Всеки, който е имал възможност да знае или да се досеща за истинските човешки желания на основните играчи, би бил техен съучастник, затова няма начин да каже цялата истина, дори да има искрено желание за това, просто защото всички замесени в процеса толкова усърдно са се лъгали помежду си и самите себе си, че вече са слепи за реалността.
В „Сянката на хегемона“ аз съм в по-изгодно положение, защото пиша за исторически събития, които още не са се случили. Не трийсет милиона години напред както в поредицата „Завръщане“ или три хиляди като в трилогията „Говорителя на мъртвите“, „Ксеноцид“ и „Рожби на съзнанието“, но все пак двеста години напред във времето, след близо век на стагнация в политическите отношения, причинена от Войната с формиките. В бъдещите исторически събития в „Хегемона“ съвременните държави и народи все още съществуват, но балансът на силите се променя. Освен това съм си позволил опасната прищявка, което в същото време е и мое важно задължение, да представя героите си в много лична светлина, докато израстват във висшите кръгове на управлението и военното командване.
Ако мога да нарека нещо „изследване на живота си“, това е точно тази тема — как великите водачи и сили моделират взаимоотношенията между държавите и народите в хода на историята. Като дете, когато заспивах, си представях картата на света, каквато беше в края на петдесетте, точно когато големите колониални империи започваха да дават независимост на владенията си, едно по едно — Африка и Южна Азия вече нямаше да са оцветени само в синьо и розово, цветовете на Франция и Великобритания. Представях си всички тези колонии свободни, избирах една или друга сравнително малка държава, участваща в съюзи, обединения, нашествия и завоевания, докато накрая светът се обедини под едно благородно демократично правителство. Водено от Цинцинат или Джордж Вашингтон, не от Цезар или Наполеон. Прочетох „Принцът“ на Макиавели и „Възход и падение на Третия райх“ на Ширър, но също и мормонските текстове (най-вече Книгата на Мормон с разкази за пълководците Гидеон, Морони, Хеламан и Гидгидони, „Доктрина“ и „Завети“, раздел 121), Стария и Новия завет, като през цялото време се опитвах да си представя как човек би могъл да управлява добре, когато обстоятелствата позволяват да нарушиш закона и оправдават войната.