Не претендирам, че фантазията и проучванията са ми помогнали да достигна до големи прозрения, но и не предлагам такива в „Сянката на хегемона“. Вярвам обаче, че разбирам нещичко от света на управлението, политиката и войната, както в най-добрата, така и в най-лошата им светлина. Потърсил съм границата между сила и безскрупулност, между безскрупулност и жестокост, а от друга страна — между доброта и слабост, между слабост и измяна. Размишлявам над това, как някои общества са способни да накарат млади хора да убиват и да умират с плам, който потиска страха, а други като че ли губят волята си за оцеляване или поне желанието да правят онова, което помага за оцеляването им. „Сянката на хегемона“ и оставащите две книги от този дълъг разказ за Бийн, Петра и Питър са най-добрият ми опит да използвам наученото, за да създам приказка, където велики сили, народи и хора с героично, макар и не винаги добросъвестно поведение, се обединяват, за да напишат една въображаема, но надявам се, правдоподобна история.
Ограничен съм в това усилие от факта, че реалният живот рядко е правдоподобен — вярваме, че хората правят или могат да направят тези неща, само защото имаме документация. Художествената литература не разполага с такава документация и затова не звучи и наполовина толкова неправдоподобно. От друга страна, ние можем да направим онова, което никога няма да е по силите на историята — можем да приписваме на човешкото поведение мотиви, които няма как да бъдат отречени от никой очевидец или исторически източник. Затова колкото и да се придържам към исторически закономерности, в крайна сметка завися от художествените похвати. Харесвате ли един или друг образ? Вярвате ли, че героите ми правят нещата, които ги карам да извършват, по подбудите, които им приписвам?
Историята, разказана в епичен стил, често носи величие като в творчеството на Дворжак или Сметана, Бородин и Мусоргски, но историческата фантастика също така трябва да намери романтичността и дисонанса на Сати и Дебюси. Защото историческата истина се крие в милиони малки мелодии; тя има смисъл благодарение на ефектите, които виждаме или си представяме в живота на обикновените хора, участващи или влияещи на великите събития. Чайковски ме запленява, но патосът му бързо ми омръзва, защото звучи толкова празно и фалшиво при повторно слушане. Сати никога не може да ме отегчи, защото музиката му постоянно те изненадва и в същото време доставя огромно удоволствие. Ако съм предал повествуванието на този роман в стила на Чайковски, хубаво; ако обаче съм успял да вмъкна частица от Сати, ще съм неизмеримо по-щастлив, защото тази задача е по-трудна и в крайна сметка, носи по-голямо удовлетворение.
Освен дългогодишния ми интерес към историята като цяло върху написването на „Сянката на хегемона“ ми повлияха две книги. Когато гледах „Ана и кралят“, се ядосах на невежеството си по отношение на тайландската история и намерих „Тайланд. Кратка история“ от Дейвид Уайът (1982,1984). Уайът пише ясно и убедително, представя историята на тайландския народ разбираемо и увлекателно. Трудно е да си представим държава, която да е имала такъв късмет с лидерите си като Тайланд и предшестващите го кралства. Те са съумели да преживеят нашествия от всички възможни посоки, устояли са на европейските и японски амбиции в югоизточна Азия, запазвайки националния си характер и милеейки повече от всяко друго кралство или олигархия за народа си.
Моята страна също е имала лидери, сравними с Монгкут и Чулалонгкорн в Сиам и даровити и самоотвержени държавници като много от братята и племенниците на Чулалонгкорн, но за разлика от Тайланд сега Америка е западаща нация и народът ми няма толкова силно желание да бъде управляван добре. Благодарение на миналото и ресурсите си засега Америка е сред големите играчи, но страни с бедни ресурси, но силна воля могат да променят хода на историята — както доказват хуните, моголите и арабите понякога с опустошителен ефект, а понякога по мирен начин като народа на Ганг.
Това ме навежда на втората книга, „Радж. Създаване и разпад на Британска Индия“ от Лорънс Джеймс (1997). Съвременната индийска история звучи като дълга трагедия от добри, или поне дръзки, намерения, водещи винаги до катастрофа, и в „Сянката на хегемона“ съзнателно съм споменал някои от темите в книгата на Джеймс.
Както винаги, разчитах на други да ми помогнат, като четат черновата на всяка глава и ми дават представа дали съм постигнал онова, което съм искал. Жена ми Кристин, синът ми Джефри, Кати Кид, Ерин и Филип Абшър бяха първите ми критици. Благодарен съм им, че ми помогнаха да избягна някои неясноти или излишъци.