— Ние сме двама първенци. Посетихме Цитаделата по работа и сега сме тръгнали към Икопраксия, за да се позабавляваме през нощта. Това е всичко, което той знае за нас. Повече не му е и нужно.
Зачудих се дали Рош има повече опит в подобни развлечения от мен. Струваше ми се малко вероятно да е така. Попитах го къде точно се намира Икопраксия с надеждата, че той вече е бил там поне веднъж.
— В Алгедонския квартал. Чувал ли си за него?
Кимнах и казах, че съм чувал учителя Палемон да казва, че това е една от най-старите части на града.
— Не съвсем. Още по на юг има постройки, които са още по-стари. Жалко за камъните, дето са отишли за построяването им. Там живеят суровоядци. Знаеш ли, че някога Цитаделата е била на известно разстояние северно от Несус.
Поклатих глава.
— Градът продължава да пълзи нагоре по реката. Благородниците и първенците искат по-чиста вода. Не че ще я пият. Трябва им за басейните със златни рибки, за къпане и за домакински нужди. Освен това всеки, който живее твърде близо до морето, е под постоянно подозрение. Така най-ниските части, където водата е най-лоша, постепенно се опразват. В крайна сметка законът също престава да е валиден в тези райони, а останалите да живеят там започват да се боят да запалят и обикновен огън, тъй като не знаят какво ще привлече димът.
Бях се загледал през прозорчето. Вече бяхме преминали край непозната за мен порта, охранявана от стражи с шлемове на главите, но въпреки това все още бяхме в пределите на Цитаделата. Носехме се надолу по стръмна, тясна уличка с безкраен ред от прозорци от всяка страна.
— След като станеш пътуващ, ще можеш да ходиш до града, когато си поискаш, стига да не ти предстои наряд, разбира се.
Естествено знаех това много добре, но все пак попитах Рош дали тази свобода му е приятна.
— „Приятна“ като че ли не е най-точната дума… Честно казано, досега съм ходил в града само два пъти. Не толкова приятна, колкото интересна. Всички те знаят какъв си.
— Нали каза, че кочияшът не знаел?
— Е, може би не знае. Кочияшите обикалят из целия град. Кой го знае този къде точно живее. Може да живее в някой по-отдалечен квартал и да стъпва в Цитаделата най-много веднъж годишно. Но в заведенията знаят. Войниците им казват. Те винаги знаят и винаги разправят наляво-надясно, поне така твърдят всички. Войниците могат да носят униформите си, когато слизат до Несус.
— Всички прозорци са тъмни. Няма ли никой в тази част на Цитаделата?
— Нещата се ограничават. Никой не може да го промени. По-малкото храна означава и по-малко хора до идването на Новото слънце.
Почувствах се вдървен в каретата и причината за това не беше единствено студът.
— Има ли още много? — попитах.
Рош се ухили.
— Нормално е да си изнервен.
— Не съм изнервен.
— Изнервен си и още как. Не се притеснявай, нормално е. Не се изнервяй от това, че си изнервен, ако разбираш какво искам да ти кажа.
— Съвсем спокоен съм.
— Може да мине и бързо, ако така предпочиташ. Не е нужно да говориш с жената, ако не желаеш. На нея й е все едно. Естествено, ако ти поискаш, тя ще говори с теб. Нали си плащаш… Така де, аз плащам, но принципът е все същият. Тя ще изпълни всяко твое желание, в рамките на допустимото, разбира се. Ако я удариш или й извиеш ръката, ще ти поискат повече пари.
— Да не би някой да го прави?
— Има всякакви. Не съм си и помислял, че ти ще поискаш, нито пък че някой друг член на братството би поискал нещо такова, освен ако е пиян. — Рош замълча.
— Тези жени нарушават закона, така че не могат да се оплачат.
Колелата на каретата се занесоха заплашително на следващия завой и ние изтрополихме по някаква още по-тясна уличка.
9
ЛАЗУРНИЯТ ДОМ
Целта на нашето пътуване се оказа един от онези сложни конгломерати, които се срещат, доколкото ми е известно, единствено в по-старите части на града и които с течение на времето са обединили в себе си първоначално самостоятелни сгради чрез множество галерии, пасажи и надстройки, принадлежащи към най-различни архитектурни стилове. Тук снегът беше натрупал повече или просто бе заваляло по-силно над града, докато пътувахме с каляската. Накацалите по високия портал безформени бели къдели, размазали леко контурите на входа и сипнали пухкави снежни възглавници по первазите, сякаш обещаваха тишина, уют и дискретност.
По-ниските прозорци бяха очертани от приглушена жълтеникава светлина. Въпреки натрупалия сняг, някой вътре вече бе дочул шума от нашето пристигане. Вратата, голяма и леко захабена, се отвори, преди Рош да успее да почука. Озовахме се в малък, тесен будоар като кутийка за бижута, със стени, покрити с драперия от син сатен. Мъжът, който ни бе отворил, носеше жълта роба и обувки с дебели подметки. Късата му, бяла коса някак не подхождаше на високото, овално чело и на голобрадото, бузесто лице. Докато го подминавах на прага, установих, че да го погледнеш в очите, е като да се взреш през прозорец. Тези очи сякаш наистина бяха направени от стъкло, така безцветни и лъскави, досущ като небето в лятна жега.
— Какви късметлии! — възрадва се той и подаде на всеки от нас напълнен бокал. — В момента тук няма никой освен вас.
— И сигурно момичетата са много самотни — отвърна му Рош.
— Така е. Усмихвате се… Виждам, че не ми вярвате, но това е самата истина. Те се оплакват, когато затворниците станат твърде много и са тъжни, когато никой не идва. Тази вечер всяка от тях ще се опита да ви впечатли. Ще видите. После, когато си тръгнете, вашите избранички ще се хвалят на останалите. Освен това, и двамата сте красиви млади мъже. — Той замълча за миг и макар да не се взря настойчиво, ми се стори, че оглежда Рош. — Вие сте бил тук и преди, нали не греша? Помня червената ви коса и руменото ви лице. Далече на юг, в пустинните земи, дивашките племена изобразяват своя дух на огъня точно като вас. Вашият приятел пък има лицето на екзалтиран… Моите млади жени обожават такива мъже. Виждам, че вие сте го довел тук. — Гласът му можеше да мине за мъжки тенор или за женски контраалт.
В този миг се отвори друга врата. Дървената й рамка обрамчваше витраж, изобразяващ Изкушението. Преминахме в стая, която ми се стори (несъмнено и заради усещането за маломерност, което предишната бе оставила у мен) неестествено просторна за истинските размери на сградата. Таванът беше покрит с бяла коприна, създаваща впечатлението за изпълнен със светлина павилион. По дължината на двете успоредни стени се проточваха колонади, за които след кратко вглеждане установих че са бутафорни — просто релефни очертания, открояващи се на синия фон. И все пак, докато гледах фалшивите колони от центъра на помещението, илюзията ми се стори почти съвършена.
В далечния край на стаята, точно срещу прозорците, се виждаше стол с висока облегалка, напомнящ трон. Нашият домакин се настани в него и в същия миг някъде от вътрешността на сградата се разнесе звън. Двамата с Рош, вече настанени в два по-малки стола, изчакахме ехото на гонга да заглъхне. Отвън не долиташе нито звук. Стори ми се дори, че чувам как навън снегът кротко се сипе. Виното ми обещаваше закрила от студа и след няколко жадни глътки видях дъното на бокала. Сякаш ни
предстоеше да станем свидетели на церемония, подобна на онази в порутения параклис, но едновременно по-нереална и по-впечатляваща.
— Благородната Барбеа! — обяви домакинът.
Появи се висока жена. Беше толкова стройна, толкова красиво и дръзко облечена, че ми бяха нужни само няколко мига преди да си дам сметка, че не би могла да е на повече от седемнайсет. Лицето й беше овално и изящно, с кристално ясни очи, малко, право носле и малка уста, гримирана така, че да изглежда още по-малка. Косата й беше като огряно от залязващото слънце злато.
Тя направи крачка или две, след което започна бавно да се върти, изпълнявайки неописуемо грациозни движения. До този миг не бях виждал професионална танцьорка, а не съм сигурен дали и до ден-днешен съм срещал по-красива от нея. Не мога да опиша онова, което изпитвах тогава, докато я наблюдавах.
— Всички красавици на Двора са дошли за вас — каза нашият домакин. — Тук, в Лазурния дом, сред нощта, изтекла отвъд златните стени, само за да ви дарят удоволствие.