— Да — каза суховато учителят Гурлойс. — И все пак още не си инквизитор. Не си дал обет.
Костеливата ръка на учителя Палемон, с кожа като пергамент, потърси моята.
— Посветените в тайните на религията казват: „Никой не може да напусне свещеното лоно.“ Не става дума само за придобитите знания, а също и за миропомазването, чийто знак, бидейки невидим, е и незаличим. Ти си миропомазан в нашето братство.
Кимнах отново.
— И знакът на братството не може да бъде заличен. Дори сега да ни напуснеш, хората винаги ще казват: „Той беше отгледан от инквизиторите.“ Ако пък дадеш обет, тогава ще казват за теб: „Той е инквизитор.“ Където и да отидеш, какъвто и да станеш, те ще продължат да казват: „Той е инквизитор.“ Осъзнаваш ли това?
— Не искам да ходя другаде или да ставам друг.
— Това е добре — каза учителят Гурлойс и най-неочаквано двамата учители се усмихнаха — Палемон, показвайки редките си изпотрошени зъби, а Гурлойс своите — едри и жълти като на стара кранта. — Тогава е време да те посветим в последната тайна. (Дори сега, докато пиша тези редове, все още чувам как гласът му натъртва отчетливо на всяка от казаните думи.) Защото, добре ще е за теб да я обмислиш преди последната церемония.
И тогава учителят Гурлойс ми разкри съкровената тайна на нашето братство, която е още по-свещена поради факта, че не й е посветена нито една литургия или служба. Тя лежи разголена в дланите на Всесъздателя.
После ме накараха да се закълна, че никога няма да я разкрия на други, освен на онези, на които е отредено да проникнат в тайнствата на братството. Аз наруших тази клетва, така както съм нарушавал и много други.
11
ПРАЗНИКЪТ
Денят на нашата покровителка е в самия край на зимата. На този ден ние празнуваме. Пътуващите братя изпълняват прекрасния танц на мечовете, учителите осветяват порутения параклис в Стария двор с хиляди благовонни свещи и тогава всички сме готови за празника.
Церемониите на този ден се делят на знаменателни (когато някой от пътуващите братя бива обявен за учител), важни (когато поне един послушник става пътуващ брат) и обикновени (без нито едно посвещение). В годината, когато бях признат за пътуващ брат, не беше назначено въздигането на нито един пътуващ брат до сана на учител, което не е никак чудно, тъй като нещо подобно се случва кажи-речи веднъж на десет години.
И макар по тази причина предстоящата церемония да бе обявена само за „важна“, приготовленията за нея отнеха няколко седмици. Чувал съм да казват, че зад стените на Цитаделата се трудят членовете на не по-малко от сто трийсет и пет братства и гилдии. Някои от тях са твърде малобройни, като кураторите например, за да организират свое празненство в пределите на Цитаделата и затова отиват при своите братя в града. Останалите отбелязват случая в зависимост от възможностите си. Всяко братство или гилдия се опитва да привлече чрез представления, безплатна храна и пиене колкото може повече външни хора на своите празненства.
При инквизиторите не е така. От повече от триста години насам, когато според преданието някакъв лейтенант от стражата се осмелил да се появи на празненството заради сключен бас, нито един външен човек не е сядал на празничната трапеза на братството в деня на Света Катерина. Има и цял куп страховити истории, съпътстващи това предание, като например онази, която разправя, че ние сме го накарали да седне на стол от нажежено до бяло желязо. Нито една от тях не е вярна. Паметта на братството е запечатала друго. Натрапникът бил поканен да седне на трапезата и да празнува заедно с всички. Но тъй като никой от инквизиторите не говорел, похапвайки от печеното месо и баницата за Света Катерина, за причинените страдания, за нови уреди за изтезания, нито пък проклинал предалите твърде бързо Богу дух, лейтенантът взел да става подозрителен и решил, че хората от моето братство се опитват да го заблудят, защото са му приготвили някакъв капан. С тези мисли в главата той хапнал твърде малко, пийнал повечко и по обратния път към казармата паднал. Ударил се толкова лошо, че до края на живота си страдал от пристъпи на нетърпима болка в главата. Налагало му се дори да захапва дръжката на кортика си, за да не си прехапе случайно езика. И все пак заслугата за това си е изцяло негова.
Никой освен инквизиторите не идва в параклиса в деня на Света Катерина. И въпреки това (знаейки, че ни наблюдават от прозорците), ние се подготвяме да празнуваме като всички останали. Дори още по-пищно. Нашите вина блестят в бутилките си като скъпоценни камъни на светлината на запалените факли, крехко телешко месо изпуска съблазнителен аромат, на трапезата димят екзотични блюда с още по-екзотични подправки, а до тях редици от чинии с вкусно сирене и различни видове шунка и купчини от прясно изпечени, още топли хлебчета.
Нашите учители (по времето, когато аз станах пътуващ брат, те бяха само двама) пристигат със закрити носилки с окичени с цветя перденца, за да преминат по пъстри „килими“, на които старателно и търпеливо са изобразени с цветен пясък сцени от историята на нашето братство, сцени, които се разпадат след всяка тяхна стъпка.
В параклиса ни очакват едно голямо колело със спици, един меч и една девица. Колелото познавах отлично, тъй като много пъти го бях свалял и връщал обратно в един килер под оръжейната стая на самия връх на кулата. Що се отнася до меча, от крачка-две той изглеждаше досущ като истински меч за екзекуции, но всъщност острието беше от дърво, боядисано с бронз.
За девицата не мога да ви кажа нищо. Когато бях още съвсем малък, нейното присъствие дори не ме учудваше — става въпрос за първите празници, които си спомням. Когато пораснах малко и Гилдас (който по времето, когато пиша това, вече отдавна е пътуващ брат) стана капитан на послушниците, реших, че тя сигурно е някоя от вещиците. Година по-късно вече знаех, че подобно неуважение е недопустимо.
Може би тя беше слугиня от някой далечен край на Цитаделата. Или пък поради някаква стара договореност с нашето братство градската управа й плащаше, за да изпълнява тази роля в церемонията. Не знам. Знам само, че на всеки следващ празник я заварвахме отново там при това, доколкото можех да преценя, напълно непроменена. Беше висока и стройна, макар и не колкото Текла, със смугла кожа, тъмни очи и гарвановочерни коси. Никога не съм виждал лице като нейното — като спокойно езеро с кристалночиста вода насред гората.
Тя стоеше между колелото и меча, докато учителят Палемон (като по-възрастен от двамата учители) ни разказваше за възникването на братството и за нашите предшественици от времената, преди да се появят ледниците — тази част беше различна всяка година, тъй като той бе решил, че така трябва. Девицата стоеше безмълвна, докато ние пеехме Страховитата песен — химнът на нашето братство, който всеки послушник трябва да носи в сърцето си, но в действителност чуваше само веднъж годишно на празника. После всички ние коленичехме върху изпочупените плочки на пода и започвахме да се молим. Момичето все така не отронваше и дума.
Тогава учителят Гурлойс и учителят Палемон, с помощта на няколко от по-възрастните пътуващите братя, подхващаха нейната легенда. Понякога разказваха само един от тях. Друг път всички напяваха думите едновременно. В някои части на легендата разказът се подемаше от двамата учители, а пътуващите братя им акомпанираха на флейти от гравирани бедрени кости или на триструнни ребеки (цигулки), които сякаш ридаеха с човешки глас.
Когато стигнеха до онази част, в която нашата покровителка бива прокълната от Максентиус, четирима маскирани пътуващи братя се спускаха към девицата и я грабваха. Тя се бореше, умоляваше ги и викаше за помощ. И докато четиримата я понасяха към колелото, то сякаш се променяше и очертанията му се размиваха. На светлината на свещите първо изглеждаше, че от него плъзват змии — зелени питони с глави, покрити сякаш с алени, жълти и бели скъпоценни камъни. После ставаше видно, че това са били цветя — едва напъпили рози. И когато момичето беше само на стъпка от тях, розите разцъфваха (направени бяха от хартия и бяха прикрити в спиците на колелото). Пътуващите братя разиграваха ужас и почуда и се отдръпваха назад, но разказвачите, Гурлойс, Палемон и останалите, ги избутваха обратно, говорейки в хор от името на Максентиус.