Този път аз, все още без маска и облечен в дрехите на послушник, пристъпих напред и казах:
— Безсмислено е да се съпротивляваш. Ти ще бъдеш прекършена на колелото, но няма да бъдеш подложена на други унижения.
Девицата не каза нищо, а само се протегна и докосна колелото, което се разпадна с трясък върху пода, а розите изчезнаха в отломките.
— Обезглави я — заповяда ми Максентус и аз взех меча.
Беше много тежък.
Тя коленичи пред мен.
— Ти си пратеничка на Въздесъщото зло — казах аз. — Принуден съм да те съсека, но те умолявам да пощадиш душата ми.
За пръв път от началото на церемонията девицата проговори:
— Направи своя удар и не се бой.
Вдигнах меча. Помня, че за миг се уплаших тежестта му да не се окаже непосилна за мен.
Когато се върна назад в спомените си, винаги пред мен изплува най-първо точно този миг. Аз стоя в параклиса, облечен със сива риза и окъсани панталони, вдигнал съм меча над главата си и се каня да нанеса удара. Докато го вдигах, все още бях послушник. Спуснеше ли се той надолу, вече щях да съм пътуващ брат от Ордена на търсещите истина и покаяние.
Според нашите правила, екзекуторът трябва да застане между жертвата и светлината. Девицата беше положила глава на дръвника. Знаех, че падащото острие няма да й навреди. Щях да ударя с меча леко встрани, върху лоста на скрит механизъм, който щеше да изхвърли встрани восъчна глава, омазана с кръв, а момичето щеше да прикрие глава в широките си одежди. И все пак се поколебах да нанеса удара.
Тя проговори отново и гласът й звънна почти болезнено в ушите ми.
— Нанеси удара си и не се бой!
Спуснах меча надолу, влагайки в удара цялата си сила. За миг ми се стори, че острието срещна някаква съпротива. После дръвника се разцепи на две. Оплисканата с кръв глава на девицата отхвръкна към гледащите братя. Учителят Гурлойс я вдигна за косата, а учителят Палемон подложи под нея дланта на лявата си ръка, за да събере кръвта.
— Това е нашето миро — каза той. — Обявявам теб, Севериън, за наш брат за вечни времена. — И показалецът му изписа върху челото ми кървавия знак.
— Да бъде — казаха учителят Гурлойс и всички пътуващи братя без мен.
Девицата се изправи. Съзнавах, разбира се, че главата й е прикрита в дрехите и все пак ми се стори, че на раменете й няма нищо. Почувствах се замаян и отпаднал.
Тя взе восъчната глава от учителя Гурлойс и се престори, че я слага обратно върху раменете си. Вместо това я плъзна неусетно в диплите на робата си и застана пред нас невредима и бляскаво красива. Аз коленичих пред нея, а останалите се отдръпнаха.
Девицата взе меча, с който я бях „съсякъл“ току-що. Острието му беше окървавено от допира с боята по восъка.
— Ти си един от инквизиторите — произнесе тържествено тя.
Почувствах как мечът докосва първо едното, а после и другото ми рамо и как няколко чифта нетърпеливи ръце поставят маската на лицето ми и ме изправят на крака. Още преди да се усетя, вече се бях озовал на раменете на двама пътуващи братя, за които чак после разбрах, че са били Дрот и Рош, макар че трябваше да се досетя от самото начало. Те ме отнесоха тържествено до центъра на параклиса, където всички започнаха да ме поздравяват и да скандират името ми.
Излязохме навън точно в мига, когато затрещяха първите фойерверки. Червени, жълти и зелени букети цъфнаха в нощното небе. Експлозии разкъсаха яростно доскорошната тишина. Откъм древните стени на кулата се разнесе пукотът на оръдеен залп.
Всички прекрасни блюда, за които само ви споменах, вече бяха подредени върху трапезата в двора. Седнах начело, между двамата учители, и пих твърде много (винаги съм се опивал лесно и от съвсем малко алкохол), като не пропусках да отговоря на всеки поздрав или тост, вдигнат в моя чест. Какво стана с девицата, това не знам. Тя изчезна като всяка друга Света Катерина от празниците, на които бях присъствал. Повече не я видях.
Не си спомням как съм се добрал до леглото си. Някои от братята, които обичат да си пийват редовно и по-много, са ми казвали, че често им се губят по-късните часове от вечерта. Може би и с мен бе станало така. Но тъй като наистина никога през живота си не съм забравял каквото и да е, си мисля, че по-скоро съм заспал на масата и са ме отнесли.
Така или иначе, аз се събудих не в познатото спално помещение с неговия нисък таван, а в стая, която беше толкова малка, че ми се стори по-висока, отколкото широка. Беше една от стаите, отредени на пътуващите братя. И тъй като бях най-младият измежду тях, на мен естествено се бе паднало най-мизерното от помещенията, с размери не по-големи от тези на обикновените килии в тъмницата.
Леглото сякаш пропадаше под мен, щом се отпуснех на него. На няколко пъти сграбчвах краищата му и се надигах, но колчем главата ми опреше възглавницата, люлеенето започваше отново. Чувствах се така, сякаш съм бил буден през цялото време, а на следващия миг, сякаш току-що съм отворил очи. Имах чувството, че в малката стаичка освен мен има още някой и кой знае защо си мислех, че това е младата жена, която бе изиграла ролята на нашата покровителка.
Седнах за пореден път в непознатото легло. През процепа под вратата се процеждаше бледа светлина, но в стаята нямаше никой.
До леглото открих нощно гърне и тутакси повърнах в него. Почувствах се виновен, затова че съм похабил така ястията и вината, които братството бе приготвило в моя чест. Коленичих пред гърнето и давейки се и кашляйки, очистих окончателно корема и гърлото си. После отново се отпуснах върху твърдия дюшек.
Очевидно след това съм заспал. Озовах се отново в параклиса, но това не беше руината, която познавах. Таванът беше непокътнат и от него висяха рубинени лампи. Плочките на пода бяха цели и блестяха от чистота. Върху древния каменен олтар бе метнат златоткан покров. Зад олтара се възправяше прекрасна мозайка в синьо. Не различих никакви фигури по нея, като че ли изобразяваше просто късче от небето, без облаци или звезди по него и при все това толкова истински.
Тръгнах бавно натам и тогава с изумление установих колко по-сияйна беше мозайката на стената в сравнение с истинското небе, което ми се стори мрачно дори в най-ярките си превъплъщения. А колко по-прекрасна беше тя! Чак тръпки на възбуда ме побиха, докато я гледах. Тя сякаш се отдели от стената и заплува във въздуха, а аз сведох поглед към олтара, където открих чаша, пълна с червено като кръв вино, а до нея древен кинжал. Усмихнах се…
И се събудих. В съня си бях дочул стъпки и ги бях разпознал, макар да не можех да си спомня точно чии бяха. Напрегнах слуха си и се съсредоточих върху доловения шум. Стъпките не бяха човешки, а по-скоро леко потупване на меки възглавнички, придружено от едва-доловимо дращене.
Чух ги отново. Бяха толкова тихи, че отначало си помислих, че са част от съня ми. Но не, те бяха истински, приближаваха се бавно по коридора и после пак се отдалечаваха. Лекото надигане на главата ми докара нов пристъп на световъртеж. Отпуснах се върху възглавницата и си помислих, че който и да се разхожда напред-назад из коридора, това всъщност не ме интересува. И макар да се чувствах все още доста зле, усетих, че вече няма защо да се боя от прииждащата нереалност. Бях се завърнал в света на истинските предмети и обикновената светлина. Вратата ми се открехна едва-едва и през процепа надзърна учителят Малрубиус, сякаш само за да се увери, че съм добре. Махнах му с ръка и той затвори отново вратата. Мина известно време, преди да си спомня, че той бе починал още когато бяха малко момче.
12
ИЗМЕННИК
На следващия ден ме боля ужасно глава и се чувствах отвратително. И макар (според дългогодишните традиции) да ми бе спестено участието в почистването на Стария двор и параклиса, от задължението си в тъмницата не успях да се измъкна. Разходката по празните, тихи коридори ми донесе само временно облекчение. После послушниците се изсипаха подрънквайки с таблите и аз успях да мярна малкия Еата (вече не чак толкова малък) с подута устна, но и с победоносен блясък в очите. Закуската на затворниците се състоеше предимно от студено месо, останало от снощното пиршество. Наложи ми се да обясня на няколко от обитателите на тъмницата, че това е единственият ден в годината, в който ще получат месо, както и да успокоя други, че няма да има никакви церемониални мъчения, човешки жертвоприношения и тям подобни щуротии. Нещо повече, всички изтезания, които се полагаха за този ден според различните присъди, щяха да бъдат отложени. Благородната Текла все още спеше. Не я събудих, а само отключих вратата й и оставих таблата с храна на масата.