Замислих се. Ако не бях зърнал случайно красивото лице на онази тайнствена жена и не бях заслужил монетата, аз може би нямаше да занеса ножа на Текла и щях да остана в братството до края на живота си. В известен смисъл на тази монета дължах свободата си.
Добре тогава, ще забравя за предишния живот и…
— Севериън! — повиши тон учителят Палемон. — Ти не ме слушаш. Никога преди не си бил разсеян по време на занятия.
— Простете. Толкова мисли се въртят в главата ми.
— Има си хас. — Този път той се усмихна искрено и за малко ми заприлича отново на учителя Палемон, когото познавах от момчешките си години, — Тъкмо ти давах съвет за пътуването. Сега ще трябва да се оправяш без него, но ти сигурно и без друго щеше да забравиш какво съм ти казал. Познаваш ли пътищата?
— Знам, че не бива да бъдат използвани. Нищо повече.
— Самодържецът Марутас ги затвори, когато бях приблизително на твоите години. Пътищата насърчават контрабандата и затова властите решиха, че всички стоки ще се превозват по реката, за да могат да бъдат контролирани и облагани с данъци и мита. Законът още е в сила и доколкото разбрах, има контролни постове на всеки петдесет левги. Но пътищата съществуват. Макар да са в окаяно състояние, говори се, че някои ги използват нощем.
— Разбирам — казах аз за пореден път. Затворени или не, пътищата предлагаха доста по-лесен начин за пътуване от препоръчваните от властите маршрути през пустошта.
— Без съмнение. Исках да те предупредя за тях. По пътищата патрулират улани (леко въоръжени конници), които имат заповед да убиват всеки без предупреждение и тъй като им е разрешено да плячкосват жертвите, те вероятно изпълняват доста съвестно задълженията си.
— Разбирам — отвърнах, чудейки се откъде ли е научил толкова много за пътуването.
— Добре. Денят почти е преполовил, тъй че можеш да преспиш тук и да тръгнеш на сутринта, ако искаш.
— Искате да кажете, в моята стая?
Той кимна. Макар да знаех, че едва ме вижда, усетих, че ме изучава.
— Не, ще тръгна веднага. — Опитах да се сетя за нещо неотложно, което бих искал да направя, преди да обърна завинаги гръб на Цитаделата. Не се сетих за нищо. — Разполагам ли с един час, за да приготвя? Изтече ли времето, ще тръгна на мига.
— Лесно ще го уредя. Но преди да тръгнеш, мини още веднъж през кабинета ми. Имам нещо за теб. Ще дойдеш ли?
— Разбира се, учителю, щом такова е желанието ви.
— И внимавай, Севериън. Ти имаш много приятели в братството, но и онези, които си мислят, че си изменник и заслужаваш агония и смърт, също не са малко.
— Благодаря ви, учителю — казах аз. — Вторите имат право.
Малобройните ми лични вещи вече бяха събрани в стаята. Опаковах ги и се оказа, че вързопът е толкова малък, че бих могъл да го нося на колана си. Движен едновременно от угризения и от любовта си към Текла, аз отидох до нейната килия.
Беше все още празна. Някой беше избърсал пода, но бе останало едно голямо тъмно петно, там където кръвта бе оцветила повърхността на метала. Дрехите и тоалетните принадлежности на Текла бяха изчезнали. На масичката, грижливо подредени до останалите, все още стояха, четирите книги, които й бях оставил. Не можах да се сдържа и взех едната. В библиотеката имаше толкова много, че едва ли щяха да забележат липсата й. Ръката ми се протегна и сякаш по собствена воля грабна една от четирите, преди още да успея да преценя коя всъщност искам да взема. Книгата, посветена на хералдиката, беше най-красива, но размерите й бяха твърде големи, за да я разнасям по пътищата. Теологическата книга беше най-малка от всички, но кафявата бе само малко по-голяма от нея. Оказа се, че съм взел именно най-подходящата от четирите — сборника със сказания от изчезнали светове.
После се изкачих по стълбите на кулата, подминах склада и влязох в оръжейната зала, за да огледам за последен път зейналите заплашително дула на оръдията. Оттам продължих нагоре и поспрях за малко в помещението под стъкления покрив, за да се озова накрая в най-високата точка на кулата. Накацалите по стряхата птици литнаха, стреснати от неочакваната ми поява.
Погледнах надолу. Старият двор ми се стори съвсем малък и някак запуснат, но едновременно с това уютен. Дупката във външната стена се оказа по-голяма, отколкото бях предполагал, макар от двете й страни да се издигаха непокътнати и могъщи Червената кула и Мечата кула. Най-близо до нашата кула се извисяваше мрачна и порутена кула на вещиците. За миг поривът на вятъра довя до мен дивия смях на обитателките й и аз усетих как кожата ми настръхва, макар ние, инквизиторите, винаги да сме били в най-добри отношение с вещиците, нашите посестрими.
Отвъд стената се бе разпрострял огромният некропол чак до брега на Гиол, чийто води успях да мярна между окаяните сгради. Отвъд реката кръглият купол на Кана изглеждаше не по-голям от камъче, а градът около него ми заприлича на една от церемониалните пясъчни мозайки, разказващи за великите учители на инквизиторите от древността.
Видях ладия с висок нос и почти отвесна кърма. Един огромен сал се плъзгаше бавно на юг по тъмното течение. Проследих го с поглед против волята си и продължих мислено пътя му — чак до блатата и делтата на Гиол, до бреговете на океана, където според сказанията в древни времена е стоял на своя пост великият звяр Абая, готов да погълне континентите и да отлети към безкрая на Вселената.
Зарязах всички мисли за юга с неговия задръстен от ледове океан и се обърнах на север, за да огледам планините, от които се спускаше реката. Останах загледан натам, не знам точно колко. Оглеждах планините с очите на своето въображение, тъй като те бяха почти недостъпни за човешкото ми зрение. Някъде на север се намираха Дворецът на Сюзерена и Тракс — градът без прозорци. На север се простираха пампата и неизбродните гори, както и гниещата джунгла, обхванала пояса на света.
Оставих мислите за този нов свят да ме обземат почти до безпаметност, после бавно се отърсих от тях и слязох по стълбите до кабинета на учителя Палемон, за да го известя, че съм готов да поема кръста си.
14
ТЕРМИНУС ЕСТ
— Приготвил съм ти подарък — каза учителят Палемон. — Имайки предвид твоята младост и сила, той едва ли ще ти се стори твърде тежък.
— Не заслужавам какъвто и да е подарък.
— Така е. Но нека не забравяме, Севериън, че когато подаръкът е заслужен, той се превръща в отплата. Единствените истински подаръци са като този, който сега ще получиш. Не мога да ти простя стореното, но не мога и да забравя какъв беше преди. Откак учителят Гурлойс беше пътуващ брат, не съм имал по-добър ученик от теб. — Той стана и се запъти вдървено към нишата в стената. — Ох, все забравям за товара на годините.
Той се наведе и аз мярнах в ръцете му нещо толкова тъмно, че сякаш очертанията на предмета се размиха сред сенките на нишата.
— Нека ви помогна, учителю.
— Няма нужда, няма нужда. Лесен е за вдигане, но труден за сваляне. По това се познават добрите.
На бюрото си той положи кутия с цвета на непрогледна нощ, дълга почти колкото малък ковчег, но по-тясна. Когато я отвори, сребърните й ключалки звъннаха като камбанки.
— Кутията не ти трябва. Само ще ти пречи. Ето, това е острието, това е ножницата, която да го предпазва, докато пътуваш, и ръкохватката.
Още преди да осъзная какво съм получил, вече държах оръжието в ръцете си. Ножницата беше облицована с тъмнокафява, мумифицирана човешка кожа и в момента покриваше острието почти до ефеса. Измъкнах меча и той се плъзна навън с лекота, която ме изуми.
Няма да ви досаждам с безкрайни описания на достойнствата и красотата на този меч. Би трябвало да го хванете в ръка и да го размахате, за да разберете какво представлява. Острието му е дълго един ел — повече от метър, а върхът му бе четвъртит, както се полага за този вид мечове. По цялото си протежение мъжкият и женският ръб на острието могат да разцепят косъм. Ефесът е от полирано сребро с по една глава във всеки край. Двустранната ръкохватка е изработена от оникс, обкован със сребърни нишки, и завършва с голям опал. Някой велик оръжейник не е пестил умението си при направата на този меч, превърнал се в произведение на изкуството. Въпреки това качествата му като оръжие далеч надхвърлят по стойност изящната му украса. Върху острието със странни, но красиви букви е гравирано „Терминус Ест“. След посещението си в Атриума на времето бях понаучил достатъчно от античните езици, за да разбера, че това означава — „Това е Пределът“.