Когато се озовах само на няколко крачки от аверните, аз спрях, стреснат от мисълта за един проблем, за който не бях се замислял досега. Аджиа беше права — не бе все едно кое точно растение ще избера. Нямах никаква представа нито за начина, по който авернът се използва като оръжие, нито за правилата на двубоите. Можех, разбира се, да се върна и да попитам своята спътница за всичко това, но ми се стори абсурдно да се съветвам с жена за нещо подобно. Накрая реших да се доверя на собствената си преценка. Надявах се, че ако все пак направя очевидно погрешен избор, тя веднага ще ме върне обратно, за да поправя грешката си.
Височината на аверните варираше от около педя при младите растения до близо три аршина при най-избуялите. По-зрелите растения имаха по-малко, но затова пък по-едри листа. При младите растения листата бяха значително повече, при това разположени толкова гъсто, че стеблото почти не се виждаше. Ако идеята на двубоя беше растенията да се използват като боздугани, авернът с по-дълго стебло и по-големи листа щеше да даде предимство на онзи, който го е избрал за свое оръжие. Проблемът беше, че по-едрите растения бяха обградени отвсякъде от по-дребни и затова, ако смятах да избера именно такъв аверн, щеше първо да ми се наложи да откъсна не един и два по-дребни. И тъй като листата на младите растения стигаха почти до земята, съветът на Аджиа, да ги прекърша чак под най-ниските листа, едва ли щеше да ми е от полза.
Накрая си избрах един аверн, висок около два аршина. Клекнах и бавно се пресегнах към стъблото му, но тъкмо когато се канех да го сграбча, установих, че пръстите ми са в ужасяваща близост с острия като игла връх на едно от листата на съседното растение. Дръпнах ръката си като попарен и огледах отново избрания от мен аверн. Този път ми се стори, че дори да легна по корем и да протегна ръце към стеблото, пак няма да мога да го достигна, без преди това да се убода или порежа на някое стърчащите заплашително „остриета“, Изкушението да си послужа за целта с Терминус Ест беше наистина голяма, но си помислих, че така само ще се изложа пред Аджиа и Доркас, пък и нали след това, по време на двубоя, щеше да ми се наложи да се оправям някак си с растението.
Протегнах отново ръка, този път значително по-бавно, плъзгайки предмишницата си плътно по земята. Прецених, че все пак мога да се добера до стъблото, без да пострадам, особено ако не бързам излишно. Едно листо, което преди беше на близо аршин от мен, сега потрепна леко от дъха ми.
Едва след като отчупих стеблото (което се оказа не особено лесна работа) осъзнах защо около аверните расте само ниска, мека тревица, Случайно закачих с едно от листата на моя аверн едно близко, тръстикоподобно растение и то тутакси се сгърчи.
Откъсването на аверна само ми докара нови главоболия, както и сам бях предположил. Оказа се, че е напълно невъзможно да го натоваря на лодката, без това да струва живота на някой от нас. Затова преди да напуснем брега се наложи да се изкача на близкия хълм и да отсека там една фиданка, към чийто дънер привързахме аверна, за да могат клонките й да ни пазят от смъртоносните му листа. Така щяхме да можем след това да го разнасяме и из града. Картинката щеше да е наистина комична, но за друг начин не се сетихме.
После Аджиа ми обясни как да използвам това странно растение като оръжие и аз откъснах втори аверн (въпреки бурното несъгласие на Аджиа) и се поупражнявах на брега. Оказа се, че авернът може да бъде използван не само като импровизиран боздуган. С ловко движение на палеца, така че той да не се докосва до острия връх или режещия ръб на листата, те можеха да се отчупват от ствола и да се превръщат в убийствени метателни остриета, Аджиа ме предупреди да не прекалявам с отчупването на листа, тъй като така можех да оголя значителна част от стеблото на аверна си, която противникът ми можеше лесно и безопасно да хване, за да използва собственото ми оръжие срещу мен самия или евентуално да го изтръгне от ръцете ми.
Докато упражнявах всевъзможните номера на Аджиа си мислех, че моят аверн ще представлява за мен не по-малка заплаха, отколкото за моя противник. Не трябваше да го държа нито твърде близко до себе си и така да рискувам сам да се убода или порежа, нито с твърде протегната ръка, защото така пък щях да загубя контрол над „оръжието“. По едно време отчупих едно голямо листо, но го изпуснах на земята, преди да успея да го хвърля. Поспрях за миг и го погледнах, така както си лежеше върху пръстта. На мига усетих как смъртта, въплътена в него, сякаш се опитва да ме привлече към себе си.
Хвърлянето на листата се оказа по-лесно, отколкото предполагах. Повърхността им беше мъхеста и удобна за хващане, а тежестта им повече от достатъчна, за да ги хвърляш точно на няколко метра разстояние. Можеха да бъдат хвърляни с върха напред, като стрелички, или с въртене, както се мятат ножове.
Нямах търпение, естествено, да попитам Хилдегрин за Водалус, но докато бяхме на брега така и не ми се отвори удобна възможност. По-късно, вече в лодката, Аджиа се заяде за нещо с Доркас и аз успях да се приведа за малко към Хилдегрин и да му прошепна тихичко, че аз също съм приятел на Водалус.
— Бъркате ме с някого, млади господарю — отвърна ми той също така тихо. — За онзи Водалус ли става дума, за престъпника?
— Никога не забравям гласове — казах аз, — нито пък каквото и да било друго. — После ядосано добавих: — За малко не ми отнесе главата с лопатата си онази нощ.
Явно последната ми забележка изигра точно обратния на търсения от мен ефект, лицето на Хилдегрин отново се превърна в безизразна маска и тъй продължи да гребе безмълвно.
Когато двамата с Аджиа напуснахме Ботаническите градини, Доркас все още ни следваше. Аджиа едва се сдържаше да не я изгони и за известно време аз нямах нищо против да го стори. Водеше ме отчасти мисълта, че докато Доркас е с нас, едва ли ще успея да убедя Аджиа да легне с мен. Освен това момичето някак се бе привързало към мен, или поне така ми се струваше, и аз не исках да й се наложи да ме види мъртъв, защото това вероятно щеше да я довърши окончателно. Новите премеждия бяха успели да изместят почти изцяло тъгата по Текла от съзнанието ми. Сякаш с разказа си пред Аджиа, бях успял да прогоня болката поне за известно време. Не е ли странно как изказаната болка по някакъв странен начин губи силата си над нас? А може би не е, тъй като ако не се освободим от нея, тя сигурно би изгорила душата ни отвътре.
И тъй, каквито и да са били мотивите ми, за да не искам Доркас да продължи да върви с нас, и каквото и да е карало Аджиа да иска същото, от това просто нищо не излезе. Накрая ми писна да слушам мърморенето и клетвите на Аджиа и й казах да млъкне, за да не си го получи. После се обърнах към Доркас, която ни следваше на почетно разстояние, и я повиках.
Вече заедно, тримата продължихме по пътя си, привличайки не един и два учудени погледа. Все още бях мокър до кости и затова бях свалил купената от вехтошаря мантия. Хич не ме интересуваше какво ще си помислят хората, след като се разминат посред бял ден с инквизитор. Доркас беше все така оплескана до уши с кал, която бе започнала да засъхва. Като се прибавеха и русите и къдрици, картинката ставаше доста странна. Над нас, прикрит в клоните на фиданката, пръскайки странния си аромат, се полюшваше леко авернът. Полуразтвореният му цвят беше все така искрящо бял, докато на ярката слънчева светлина листата му изглеждаха почти черни.
25
ГОСТИЛНИЦАТА „НЕЩАСТНИ ЛЮБОВИ“
За мой късмет (или пък за нещастие, кой знае), всички места, свързани с някой по-голям период от живота ми, винаги са се отличавали със своята неизменчивост. Мисля си, че ако утре реша да се върна в Цитаделата, сигурно ще намеря леглото си в кулата Матачин, онова, на което спах през годините си като послушник, такова, каквото го оставих някога. И Гиол ще си е все същата, както и стария Несус, когото тя разделя на две. Ботаническите градини ще са същото странно здание, потънало в своето безвремие. Като се замисля, най-ефимерната част от живота ми винаги са били хората, с които съм се срещал. Има наистина и няколко сгради, които също ми се струват илюзорни и първа сред тях е гостилницата в началото на Полето на двубоите.