Бяхме провървели целия следобед по широките булеварди и тесните странични улички на Несус. Накрая уличните павета преминаха в обикновена пръст. Помня, че предупредих Аджиа за наближаващата буря. Отпърво бях усетил само напрежението във въздуха, но после мярнах и черната линия на хоризонта.
Аджиа се изсмя.
— Буря, друг път. Всичко е от градската стена. Тук винаги става отвратително течение.
— А онова смрачаване на хоризонта?
— Стената — изсмя се отново Аджиа.
Доркас се притисна към мен.
— Страх ме е, Севериън.
Аджиа я чу.
— От стената? Какво може да ти направи? Да ти падне на главата? Доколкото знам, такова нещо не е ставало от столетия насам. — Аз я погледнах въпросително и тя добави: — Изглежда поне толкова древна, а може и да е още по-стара. Кой я знае.
— Би могла да е и стената на нашия свят. Целият град ли заобикаля?
— По принцип, да. Казват, че в северната част на града имало отворен пасаж. Говори се още, че на юг имало руини, дълги десетки левги, в които не живеел никой. Сега погледни между онези две тополи. Виждаш ли гостилницата?
Не виждах нищо.
— Под онова дърво. Ти обеща да ме почерпиш едно ядене. Ей там искам да си го получа. И ти ще имаш тъкмо време колкото да похапнеш, преди да се срещнеш със северняка.
— Не сега — казах аз. — С удоволствие ще вечерям с теб, след като дуелът приключи. Ако искаш бих могъл да уредя всичко предварително.
Все още не виждах никаква сграда, но успях да забележа, че около дънера на дървото се увива стълба.
— Направи го. Ако те убият, ще поканя северняка. Ако той не се навие, ще извикам онзи куц моряк, дето все ме моли да изляза с него. Ще пием за теб.
Един слънчев лъч огря дървото и аз видях, че към стълбата води пътека, а точно в основата й е окачена табела с нарисувана на нея плачеща жена, повлякла след себе си окървавен меч. Един чудовищно дебел мъж, препасал престилка над дрехите си, изникна незнайно откъде и потърка ръце в очакване на нашето пристигане. След още няколко крачки дочух лекото потракване на съдове и прибори.
— Аббан на вашите услуги — каза дебелакът, след като застанахме пред него. — Какво ще желаете?
Забелязах, че току хвърля нервни погледи на моя аверн.
— Искаме вечеря за двама да ни бъде сервирана след… — Аджиа ме погледна въпросително.
— След час — довърших изречението й аз.
— Добре, добре. Само че няма да може да стане толкова бързо. Ще ни е нужно повече време, за да я приготвим. Освен ако не искате да вечеряте със студени мезета, салати и бутилка хубаво вино, да речем?
Аджиа взе да губи търпение.
— Искаме печено птиче месо. При това прясно.
— Както желаете. Ще наредя на готвача да се захване веднага с приготовлението му. В такъв случай ще можете да се насладите на крехкото птиченце, веднага след като младият господар спечели двубоя. — Аджиа кимна и двамата си размениха поглед, който ме накара да се замисля дали всъщност не се познават отпреди. — А дотогава — продължи съдържателят, — стига да разполагате с известно време, мога да подготвя една вана с топла вода и калъп сапун за младата дама, а след това и бутилка прекрасен „Медок“ и бисквити за всички ви.
Изведнъж гладът сръга стомаха ми и аз си спомних, че след закуската с Баландерс и доктор Талос не бях слагал цял ден и залък в устата си. По всичко личеше, че същото важи и за Аджиа, и за Доркас. Кимнах и съдържателят тръгна нагоре по стълбата. Дънерът, който тя опасваше, беше около десет крачки широк.
— Идвал ли сте и преди при нас, сеньор?
Поклатих глава.
— Тъкмо се канех да попитам що за гостилница е това. За пръв път виждам нещо подобно.
— Няма и да видите, сеньор. Тази е единствената. Сигурен съм, че пак ще ни навестите. Кухнята ни е превъзходна, а храненето на чист въздух засилва апетита.
Помислих си, че сигурно казва истината, щом успява да поддържа такава впечатляваща талия, въпреки че е съдържател на заведение с толкова висока стълба.
— Видите ли, сеньор, законът забранява да се строят сгради толкова близо до стената. Не ни е разрешено да имаме дори стени или покрив. Но пък всички, които посещават Полето на двубоите, отсядат тук, известни бойци и герои, зрители, лекари и прочие. Ето, това е вашата стая.
Беше кръгла платформа със съвършено равен под, заобиколена от зеленина, която я изолираше от околния шум. Аджиа седна на един платнен шезлонг, а аз (ужасно изморен, признавам) се проснах на коженото канапе до Доркас. Въпреки умората бързо оставих аверна зад канапето, измъкнах Терминус Ест от ножницата и се заех да лъсна острието му. Една прислужница донесе леген с топла вода и сапун за Доркас, а след като видя с какво се занимавам, намери отнякъде и парцали и смазка за мен. Тъкмо се канех да отделя острието на меча си от ръкохватката, за да се заема сериозно с почистването му, когато видях, че Доркас е застанала неподвижно до легена.
— Не можеш ли да се измиеш? — попита я Аджиа.
— Бих искала, разбира се, но не мога, докато вие ме гледате.
— Севериън ще се обърне на другата страна, ако го помолиш.
— Вие също, мадам — настоя тихо Доркас. — Предпочитам и вие да не ме гледате. Най-добре би било, ако можех да си намеря някое закътано местенце, стига това да е възможно.
Аджиа се засмя, но аз извиках прислужницата и й платих един орикалк, за да донесе параван. След като уредихме и този проблем, казах на Доркас, че съм готов да й купя рокля, стига в гостилницата да се продават такива неща.
— Не — каза тя.
Шепнешком попитах Аджиа какво според нея е прихванало Доркас.
— Очевидно й харесва да е полуразголена. И аз не бих придържала непрекъснато това скъсано парче от роклята си, ако не бях толкова срамежлива. — И тя пусна разпраното парче, а бронзовото зарево на залязващото слънце заля високите й, добре оформени гърди. — С тези дрипи на малката й се вижда почти всичко. Включително някои от най-интересните местенца, но се обзалагам, че ти още не си забелязал.
Съдържателят ни прекъсна с появата си, следван от сервитьор, който носеше поднос със сладкиши, бутилка и чаши за трима ни. Обясних му, че дрехите ми са мокри и той нареди да донесат разпален мангал, след което се настани до него, за да се сгрее сякаш се намираше в личните си покои.
— Обичам това време на годината — измърка той. — Слънцето вече е мъртво, макар още да не го знае. Но ние знаем, че е така. Ако ви убият, ще изпуснете следващата зима, а ако ви ранят тежко, ще трябва да я пролежите на закрито. Така казвам на всички. Разбира се, повечето двубои се провеждат в средата на лятото и тогава тази фраза е още по-уместна. Не знам дали това ги утешава или не, но поне не им вреди.
Свалих мантията и инквизиторския плащ, сложих ботушите си на един стол, близо до мангала, и на свой ред се настаних до него, за да се постопля. После попитах дебелака дали всички, които идват тук, за да отговорят на предизвикателството, се отбиват в гостилницата. Както всеки друг човек, който чувства, че животът му виси на косъм, и аз намирах известна утеха в мисълта, че съм част от някаква вече утвърдена традиция.
— Всички ли? О, не. Все пак ще приема предположението ви като благопожелание и нека Свети Аманд да ви закриля, сеньор. Ако всички, които идваха тук, се отбиваха в моята гостилница — и защо не? — отдавна вече да съм я продал и да съм заживял в голяма, хубава каменна къща насред града. Щях да мога дори да си позволя една малка гвардия от способни момчета с ножове, които да ме пазят от враговете ми. Не, твърде много мъже минават оттук, без дори да хвърлят един бегъл поглед на моето заведение и без дори да се замислят, че на връщане могат да минат край него с краката напред и тогава за тях ще бъде твърде късно, за да опитат моето вино.
Отпих една малка глътчица от кървавочервената течност в чашата си. Да, това не беше просто вино. Езикът ми леко потръпна от великолепния му букет. Виното наистина си го биваше. Нещо повече, то беше просто превъзходно. Аджиа също бе вдигнала чашата си и сякаш оглеждаше света през нея. По руменината и доволната й усмивка си личеше, че вече е успяла да пресуши поне една чаша. Казах й да остави малко и за Доркас.