— Красиво е. Дните стават по-дълги.
— Да. И стояхме тук достатъчно, за да ни забележат. Когато се връщаме, трябва да се наведеш към мен, сякаш ми шепнеш нещо.
Малкълм се подчини.
Малкълм лежеше на леглото и наблюдаваше как Шийла се готви за нощта през дебелите си очила. Тя отвори малката чантичка, която винаги носеше със себе си. Освен пистолета му и медицинския й комплект вътре се намираше и мощна радиостанция. През деня тя се обади на Чоу четири пъти, през интервали, които той не успя да определи. Разговаряха само по няколко секунди, колкото да разменят закодирани съобщения. Тя още веднъж повика Чоу и още веднъж размениха съобщения. Малкълм знаеше, че ако тя не се свърже с Чоу, той ще реши, че ги е измамил. След всяко нейно обаждане той се ядосваше все повече и повече. Тя също слушаше неговите телефонни обаждания в Центъра, но за разлика от него знаеше кодовете му, а той не знаеше нейните. Опиатите й бяха помогнали да ги научи.
Когато приключи разговора, Шийла изглеждаше доволна. Тя заключи чантичката си и я сложи до стола, след като махна небрежно захвърлените ботуши на Малкълм и чантата му. Когато слагаше нещата му в шкафа, тя го погледна топло, но с лек укор. Студенината се върна, когато започна да се съблича, за да си ляга. Изглеждаше доволна още откакто си тръгнаха от Стюарт. Малкълм си помисли, че тя е малко повече от благоразположена. Наблюдаваше я внимателно, докато се приготвяше да си ляга. Най-накрая реши, че тя най-много може да откаже, и й предложи:
— Слушай, можем да спим в едно легло или да се сменяме на стола.
Тя престана да разгъва чаршафа и го изгледа въпросително.
— Не е голяма работа — обясни той бързо. — Видях колко вдървена беше днес. Още две нощи на този стол и ще осакатееш. И какво ще стане с операцията? Не ме интересува какво ще стане с теб, наистина, пет пари не давам. Но не искам да проваля всичко! Или ще спим заедно, или ще се сменяме. Обещавам да не те удуша с възглавницата или нещо такова! По дяволите — излъга той, — днес имах няколко чудесни възможности да те пипна. Защо ми е да го правя сега?
Шийла се замисли за няколко секунди, после отново сгъна грижливо чаршафите и ги върна в шкафа. Тя отключи чантичката си, извади нещо и я затвори отново. Без да каже дума, тя се обърна и влезе в банята.
Е, толкова по въпроса, каза си Малкълм. Не й показвай любопитството си, не настоявай за отговор. Накарай я сама да ти каже. За да й покаже незаинтересоваността си, той си свали очилата и легна под завивката. Затвори очи и се направи, че се мъчи да заспи. Чу я как пуска водата в банята, но отново без да каже нищо. Накрая, миг преди любопитството му да надвие и да я попита, тя каза:
— Ето, вземи това.
Малкълм се надигна и отвори очи. Тя стоеше пред него и държеше я лявата с ръка хапче, а в дясната — чаша с вода. Вместо дрехата с която спеше, тя беше облякла стегната памучна фланела. Малкълм беше сигурен, че пистолетът не е под нея.
— Какво е това? — попита той.
— Слабо приспивателно. Не е толкова силно, че да не можеш да се събудиш, ако се наложи. Давам ти го, за да съм спокойна, когато спя в едно легло с теб.
— О, боже! Предполагам, че ще спим и с пистолета? Ами ако гръмне това проклето нещо?
Тя му се усмихна.
— Заключих го в чантата. Ако сега някой реши да се разправи с нас, за да оцелеем, ще трябва да разчитаме на добрия си външен вид. Вземи хапчето. Късно е, а ще ставаме в шест, което е много рано.
Малкълм неохотно изпи хапчето. След десет минути въпреки решимостта му да стои буден усети, че се унася. Шийла лежеше до него и дишаше дълбоко, но не спеше. Тя заговори шепнешком точно когато мисловният му процес започна да се обърква.
— Малкълм, буден ли си?
— Ммм? Да. Ако това е слабо сънотворно, не бих искал да опитвам силните.
Тя не обърна внимание на думите му. Може би, помисли си той, за да може да му зададе всичките си въпроси, преди да е заспал, когато все още е в полу-съзнание и е уязвим. От друга страна, тя може би изчака дотогава, за да може да отрече всякакви неудобни заключения, които той евентуално би могъл да направи от този разговор. Поне така му се струваше, когато мислеше за това по-късно.
— Тези хора, при които бяхме, Стюарт. Те са щастливи, нали?
— Да, така ми се струва.
— Ти мислиш, че са щастливи и все пак изпитваш съжаление към тях… Не, не е вярно. Не изпитваш съжаление, а по-скоро мислиш, че са объркани, че са заблудени… Щастливи са, когато би трябвало да са изпълнени с песимизъм. Това мислиш, нали?
Боже, каза си Малкълм, философии, когато съм упоен!
— Може би си права.
— Не виждаш ли, че не са истински щастливи? Те никога не биха могли…