— Е, чуйте го! „Розата“ потъна и го изпуснахме!
ЕДИН ОТ СЪДЕБНИТЕ ЗАСЕДАТЕЛИ ИМАШЕ МОЛИВ, КОЙТО СКЪРЦАШЕ. АЛИСА, РАЗБИРА СЕ, НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОНЕСЕ ТОВА. ТЯ ЗАОБИКОЛИ ЗАЛАТА И МНОГО СКОРО ИЗДЕБНА УДОБЕН СЛУЧАЙ ДА МУ ГО ОТНЕМЕ. НАПРАВИ ГО ТОЛКОВА БЪРЗО, ЧЕ ГОРКОТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАТЕЛЧЕ (ТОВА БЕШЕ БИЛ, ГУЩЕРА) НЕ УСПЯ ДА РАЗБЕРЕ КАКВО Е СТАНАЛО С НЕГО И СЛЕД КАТО ГО ПОТЪРСИ НАВСЯКЪДЕ, СЕ НАЛОЖИ ДО КРАЯ НА ДЕНЯ ДА ПИШЕ С ПРЪСТ. А ТОВА, РАЗБИРА СЕ, БЕШЕ БЕЗПОЛЕЗНО, ЗАЩОТО ТОЙ НЕ ОСТАВЯШЕ НИКАКВА СЛЕДА ПО ПЛОЧАТА.
Вятърът блъскаше дъждовните капки в стъклата на пориви. Стъклата се бяха запотили леко. Малкълм дръпна пердето и нарисува кръг с пръста си. Стъклото леко изскърца, но не се чу заради шума от разговорите и тракането на приборите в заведението.
Дъждът започна преди обяд. Беше се заоблачило още предишната нощ, но метеорологът, станал предпазлив от дългогодишния си опит с непостоянното и обикновено непредсказуемо време в равнините, беше казал, че вероятността да завали е петдесет процента, така че Малкълм реши, че не може да оправдае евентуалното си оставане вкъщи този ден. И нещо повече — ден, в който фермерите са принудени да си останат вкъщи, би бил най-подходящото време за анкетиране.
Но Малкълм не беше толкова загрижен за изследването. Повече се тревожеше за претекста си да остане в района. Заедно с Шийла бяха свършили и третия квадрант. Знаеше, че би могъл да остане още известно време под претекст, че обобщава резултатите, но с всеки допълнителен ден, в който хората не виждат, че работи, съмненията щяха да се увеличават все повече и повече.
Дъждът ги завари на седемнадесет мили от Шелби, малко след първото им спиране за деня в девет и петнадесет. Най-напред изглеждаше сякаш само ще превали, колкото да се слегне прахолякът по черните пътища, но след малко от север дойдоха дебели черни облаци и в девет и половина Малкълм вече управляваше джипа с усилие. Той знаеше, че би могъл да включи двойното предаване, за да се измъкне от всякаква кал, и че пътят става по-добър след няколко мили. Но също така знаеше, че не бива да хаби добрия претекст, и с Шийла се отправиха към Шелби, като прекратиха работата си за деня заради лошото време и калните пътища.
Шийла предложи, преди да се приберат в мотела, да се отбият, за да пият кафе в ресторанта на паркинга. Малкълм реши, че тя го направи, за да избегне оставането насаме с него. Той беше доволен, защото също не се чувстваше добре сам с нея.
Все още спяха в едно легло. От една страна, напрежението между тях до голяма степен беше изчезнало. Лекотата, с която разговаряха пред външни хора, беше започнала да си пробива път и в личните им отношения. Малкълм дори установи, че когато са сами, тя се смее повече от преди. Шийла установи, че сега той е по-отпуснат, по-малко загрижен за фасадата, която поддържаше. И двамата бяха доловили тези промени и именно заради тях сега те чувстваха някакво ново, по-дълбоко безпокойство. Колкото повече се вдигаха личните бариери между тях, толкова повече внимаваха за професионалните си взаимоотношения. Малкълм обясняваше съвсем внимателно какво прави и защо. Шийла даваше заповедите си с още по-нетърпящ възражение тон.
И, забеляза Малкълм със съжаление, тя носеше пистолета навсякъде.
И сега беше у нея, под мишницата в-раменен кобур, под якето й. Това й позволяваше да държи якето разкопчано. Малкълм професионално отбеляза, че когато мъжете гледат горната част на тялото й, погледите им се спират върху издатините на гърдите й, а не върху кръста и по ръцете й, където би могла да носи оръжие. Мъжкото внимание към нея днес беше особено силно, тъй като носеше тънка тъмна блуза. Сутиенът й едва прозираше, сякаш не беше в състояние да задържи гърдите й — удивителен ефект, тъй като гърдите й не бяха големи дори за нейния ръст. Малкълм се улови, че все по-често гледа как гърдите й се повдигат и спускат под полупрозрачната материя. Всеки път, когато се уловеше, че я гледа, умишлено отклоняваше погледа си към ръката й, под която знаеше, че има пистолет.
В ресторанта вече бяха свикнали да ги виждат. Когато влязоха, няколко познати лица им кимнаха за поздрав. Всички маси бяха заети. Беше десет часът — традиционното време за предобедна почивка. Дъждът беше напълнил заведението с мъже, които не можеха да работят на открито в дъждовните дни. На двете големи маси седяха хората от службите за поддръжка към общината, а повечето други заемаха тези от местния бензинов кооператив. Покрай бара бяха насядали дърводелци, занаятчии, водопроводчици. Двама уморени туристи — семейна двойка, завръщаща се в Пенсилвания от Орегон — седяха мрачно в ъгъла и се надяваха дъждът да не ги задържи дълго време, но повечето посетители бяха местни хора.