Бийн беше. И знаеше, че не е игра.
Чу, че хората му се приближават. Без да поглежда към тях, знаеше, че са много близо. Намираха се в планините на филипинския остров Минданао — по всеобщо мнение безопасна територия — въпреки това полагаха усилия да се движат безшумно. Но също така той осъзнаваше, че ги е чул много по-рано, отколкото си мислеха, защото сетивата му винаги бяха необикновено изострени. Не ставаше въпрос за слуха му — ушите му функционираха нормално — а за необикновената способност на мозъка му да определя характера на всеки шум. Ето защо вдигна ръка да ги поздрави тъкмо когато излизаха от гората.
Долови промяната в дишането им — въздишки, едва сподавени възклицания — които издаваха учудването им, че за пореден път ги е усетил. Понякога им се струваше, че са участници в компютърна игра, в която Бийн има очи на врата си.
Бойците се строиха в две колони пред тежко натоварения за предстоящата мисия хеликоптер, а Суриявонг застана до Бийн.
— Сър.
Бийн се извърна изненадан. Суриявонг никога не го беше наричал „сър“.
Тайландският заместник-командир бе с няколко години по-голям от Бийн и с една глава по-нисък от него. Той поздрави Бийн и се обърна към гората.
Щом проследи погледа му, Бийн видя Питър Уигин, хегемон на Земята, брат на Ендър Уигин — който преди няколко години спаси света от нашествието на формиките. Питър Уигин, манипулаторът, любителят на игрите. Каква игра играеше този път?
— Надявам се, не си толкова полудял, че да дойдеш с нас — промърмори Бийн.
— Какво сърдечно посрещане — усмихна се Питър. — Като гледам пистолета на кръста ти, май наистина не се радваш да ме видиш.
Бийн ненавиждаше шегите му, затова нищо не каза. Чакаше.
— Юлиан Делфики, настъпи промяна в плана — започна Питър.
Наричаше го с цялото му име, сякаш бе негов баща. Бийн имаше баща, макар че го научи едва след края на войната — тогава, когато разбра, че Николай Делфики е не само негов приятел, а и роден брат. Но да се запознаеш с родителите си, когато си на единайсет, не е като да си израснал с тях. Никой не го наричаше Юлиан Делфики, когато бе малък. Всъщност никак не го наричаха — до мига, в който децата в Ротердам му лепнаха подигравателния прякор Бийн1.
Питър така и не проумя колко е абсурдно да му се подиграва така. Понякога едва се сдържаше да му припомни: „Аз се сражавах във войната срещу формиките. Борих се рамо до рамо с брат ти, докато ти щъкаше насам-натам из мрежата и играеше игрички. Перчеше се с безполезната си титла на хегемон, а в същото време аз водех тези мъже в битка, от която имаше някаква полза. И сега ми казваш, че имало промяна в плана?“
— Отлагаме мисията. Промяната на плана в последния момент води до жертви в екипа.
— Не и тази — увери го Питър, — защото единствената промяна е, че ти няма да участваш в мисията.
— Ти ли ще ме заместиш?
В гласа на Бийн не пролича насмешка, нито пък в изражението на лицето му. Питър беше достатъчно досетлив, за да разбере, че това е шега. Той всъщност умееше единствено да пише есета, да си чеше езика с държавниците и да се занимава с геополитика.
— Суриявонг ще ръководи мисията — обясни му Питър.
Тайландецът взе запечатания плик, който Питър му подаде, но после погледна към Бийн за разрешение.
Хегемонът не забеляза, че Суриявонг не би изпълнил заповедта му без позволението на Бийн.
Питър не устоя на изкушението и подметна:
— Ако според теб е подготвен за това, разбира се.
Бийн погледна към помощника си, който му се усмихна в отговор.
— Ваше превъзходителство, войниците са на разположение — увери го Бийн. — Суриявонг винаги води воините в битка, едва ли нещо ще го затрудни този път.
Всъщност не беше вярно. По време на мисия често настъпваше промяна в плановете и Бийн се оказваше главнокомандващ, ако не на цялата част, то на половината, което често бе съпътствано от трудности. Все пак, макар и сложна, предстоящата мисия не беше кой знае колко трудна. Или конвоят щеше да бъде, където се съобщаваше, или не. Ако беше там, всичко щеше да протече по план. Ако го нямаше на указаното място или всичко се окажеше клопка, мисията щеше да бъде прекратена, а отрядът да се върне вкъщи. Суриявонг, офицерите и войниците знаеха как да се справят с проблемни ситуации.
Сериозният проблем щеше да е, ако Питър знаеше, че мисията ще се провали, и пращаше Суриявонг, защото се страхува да загуби Бийн. А може би ги мамеше заради някаква негова си, по-висша цел.
— Моля те, не го отваряй все още — обърна се Питър към Суриявонг. — Не и преди полета.