Кимнах отново. Видях как се отдалечи и изчезна в едно такси, почти непозната. Един от шофьорите, който бе следил тази размяна на реплики с око на рефер, ме наблюдаваше любопитно.
— Сега какво? Отиваме ли си вкъщи, шефе?
Пъхнах се в таксито, без да мисля. Очите на шофьора ме изучаваха от огледалото. Моите изгубиха от поглед колата, която отнасяше Беа — две точки светлина, чезнещи в кладенец от мрак.
Успях да заспя, чак когато зората плисна тонове сива светлина върху прозореца на стаята ми, също тъй унила. Събуди ме Фермин, който хвърляше камъчета по прозореца ми от църковния площад. Навлякох първото, което попадна пред погледа ми, и слязох да му отворя. Фермин преливаше от своя непоносим ентусиазъм на ранобудник. Вдигнахме решетките на витрината и окачихме табелата ОТВОРЕНО.
— Ама какви са тия сенки под очите, Даниел? Грамадни като строителен терен. Вижда се, че сте го ударили на живот.
Отидох в задната стая, сложих си синята престилка и му подадох неговата, или по-скоро ядно му я подхвърлих. Фермин я улови във въздуха с лукава усмивка.
— По-скоро животът ме удари — рекох.
— Каламбурите ги оставете на дон Рамон Гомес де ла Серна63, че вашите са направо анемични. Хайде, разказвайте.
— Какво искате да ви разкажа?
— Оставям ви сам да изберете. Броя на ударите с шпага или почетните обиколки на арената.
— Не съм в настроение, Фермин.
— Ех, младост, цвете на глупците! Добре де, не се мусете. Имам пресни новини относно нашето разследване на приятеля ви Жулиан Каракс.
— Целият съм слух.
Той ми хвърли един от своите погледи на участник в международен заговор, повдигайки вежда по обичая си.
— И тъй, вчера, след като оставих Бернарда в дома й с непокътната добродетел, но затова пък с две хубави синини на бутовете, бях връхлетян от пристъп на безсъние поради еротичните трепети на вечерта — обстоятелство, от което се възползвах, за да посетя един от информационните центрове на подземния свят на Барселона, а именно таверната на Елиодоро Салфуман, известен още като Ледената пишка, намираща се в съмнително, но твърде колоритно заведение на улица „Сан Жерони“ — гордостта и цвета на квартала Равал.
— За Бога, Фермин, давайте по-накратко.
— Това се канех да направя. Веднъж озовал се вътре, докато предразполагах някои от обичайните посетители — стари дружки от трудни времена, започнах да разпитвам за оня Микел Молинер, съпруг на вашата Мата Хари Нурия Монфорт и предполагаем квартирант на местното изправително заведение.
— Предполагаем?
— И то с главно П. В тоя случай не бива да се бърза с тигана, защото в морето направо няма риба. От опит зная, че когато се стигне до преброяване на затворническото население, моите информатори от молитвения дом на Ледената пишка са по-акуратни от ония кръвопийци в Съдебната палата. Уверявам ви, друже Даниел, че никой не е чувал да се споменава за някакъв Микел Молинер в качеството на затворник, посетител или изобщо жива твар в затворите на Барселона поне от десет години насам.
— Може би излежава присъдата си някъде другаде.
— Да, в Алкатрас, Синг-Синг или Бастилията. Даниел, тази жена ви е излъгала.
— Предполагам, че да.
— Не предполагайте, просто приемете факта.
— И сега какво? Излиза, че Микел Молинер е затворена страница.
— Или пък тая Нурия е много отворена.
— Какво предлагате да направим?
— За момента да разучим други канали. Няма да е излишно да посетим онази бабка, добрата бавачка от историята, която ни пробута отчето вчера сутринта.
— Само не ми казвайте, че според вас и бавачката се е изпарила.
— Не — според мен е крайно време да зарежем превземките. Стига сме тропали плахо по разни врати, сякаш просим милостиня. В тая работа човек трябва да се вмъкне през задната врата. С мен ли сте?
— Фермин, за мен вашите думи са като Божието слово.
— Ами тогава поотупайте от праха костюма на послушник, че тоя следобед, щом затворим книжарницата, ще направим едно благотворително посещение на старицата в приюта „Санта Лусия“. А я кажете сега, как беше вчера с младата кобилка? Не ми се правете на потаен, че всичко, което скриете от мен, ще ви излезе на лицето под формата на гнойни пъпки.
Въздъхнах, сразен, и излях признанията си до най-малката подробност. В края на разказа ми, когато вече бях изредил всичко, което на мен самия ми прозвуча като тревоги на умствено изостанал ученик, Фермин ме изненада с внезапна и сърдечна прегръдка.
63
Рамон Гомес де ла Серна (1888–1963) — испански писател и драматург, пропагандирал авангардистките течения; създател на нов литературен жанр — грегерия (кратка остроумна сентенция, основана на игра на думи). — Бел.прев.