Почти всички съученици на Хорхе Алдая от „Сан Габриел“ били поканени. По предложение на Жулиан Хорхе включил сред тях и Франсиско Хавиер Фумеро. Микел Молинер ги предупредил, че синът на училищния портиер ще се чувства не на място в самодоволното и помпозно обкръжение на важни господинчовци. Франсиско Хавиер получил своята покана, но — предусещайки същото, което пророкувал и Микел Молинер — решил да я отклони. Когато майка му, доня Ивон, узнала, че синът й смята да отхвърли покана за тържество в разкошното имение на семейство Алдая, едва не го одрала жив. Та нима това не било знак, че скоро самата тя щяла да бъде приета във висшето общество? Следващата стъпка би могла да бъде единствено покана за следобеден чай с госпожа Алдая и други неоспоримо изискани дами. И тъй, доня Ивон взела спестяванията, които била скътала от заплатата на мъжа си, и отишла да купи моряшко костюмче на сина си.
По това време Франсиско Хавиер бил вече седемнайсетгодишен и синьото костюмче с къси панталонки, което категорично подхождало на не особено изтънчения усет на доня Ивон, му стояло гротескно и унизително. Под натиска на майка си Франсиско Хавиер приел поканата и цяла седмица дялкал отварачка за писма, която възнамерявал да поднесе като подарък на Хорхе. В деня на тържеството доня Ивон настояла да изпрати сина си до портата на дома на Алдая. Искала да вдъхне аромата на властта, да се порадва на честта да види как синът й минава през тези врати, които скоро щели да се отворят и за нея. В мига, когато трябвало да се напъха в нелепия моряшки костюм, Франсиско Хавиер установил, че му е много малък. Ивон решила веднага да го поправи, но все пак пристигнали късно на тържеството. Междувременно, като се възползвал от суматохата на празника и от отсъствието на дон Рикардо — който в същия миг несъмнено празнувал посвоему, наслаждавайки се на най-доброто от славянската раса, — Жулиан се измъкнал от тържеството. Двамата с Пенелопе имали уговорка да се срещнат в библиотеката, където не рискували да се натъкнат на някого от ученото и изтънчено висше общество. Прекалено заети с жадни целувки, нито Жулиан, нито Пенелопе видели забележителната двойка, която се приближавала към входната врата на къщата. Доня Ивон почти влачела след себе си Франсиско Хавиер, натъкмен като за първо причастие с моряшко костюмче и морав от срам; тя пък била изровила за случая една широкопола шапка и в тон с нея рокля с джувки и плисета. С тези одежди напомняла сладкарска сергия или — по думите на Микел Молинер, който я зърнал отдалече — бизон, пременен като мадам Рекамие68. Двамата прислужници, които стояли на пост при вратата, не изглеждали особено впечатлени от посетителите. Доня Ивон обявила, че в дома пристига нейният син, дон Франсиско Хавиер Фумеро де Сотосебальос. Слугите отговорили саркастично, че името нищо не им говори. Раздразнена, но пазейки самообладание като важна дама, Ивон строго наредила на сина си да им покаже поканата. За нещастие, по време на поправката на костюма, картичката останала върху шевната маса на доня Ивон.
Франсиско Хавиер се опитал да обясни ситуацията, но неговото мънкане и смехът на двамата прислужници не помогнали за изясняване на недоразумението. Майката и синът били приканени да си оберат крушите. Доня Ивон, пламнала от гняв, заявила на слугите, че не знаят с кого си имат работа. Те пък й отговорили, че длъжността на чистачка вече е заета.
От прозореца на своята стая Хасинта видяла как Франсиско Хавиер тъкмо се готвел да си тръгне, когато изведнъж се спрял. Момчето се отвърнало от бурната сцена, която устройвала майка му, крещейки до прегракване на наглите слуги, и ги видяло: Жулиан целувал Пенелопе до прозореца на библиотеката. Целували се със страстта на онези, които си принадлежат един на друг, равнодушни към околния свят.
На следващия ден, по време на обедното междучасие, Франсиско Хавиер се появил изневиделица. Вестта за скандала от предния ден вече се била разнесла сред учениците и насмешките не закъснели, нито пък въпросите какво е направил с моряшкото си костюмче. Смехът обаче секнал отведнъж, когато момчетата видели, че той носи ловджийската пушка на баща си. Настъпило пълно мълчание и мнозина побързали да се отдалечат. Останал единствено кръгът, образуван от Алдая, Молинер, Фернандо и Жулиан, които се взирали неразбиращо в момчето. Без да обели дума, Франсиско Хавиер вдигнал пушката и се прицелил. По-късно очевидците заявили, че изражението му не било сърдито или гневно. Франсиско Хавиер действал със същата автоматична безучастност, с която изпълнявал задачите си по почистване на градината. Първият куршум профучал покрай главата на Жулиан. Вторият щял да му прониже гърлото, но в този миг Микел Молинер се нахвърлил с юмруци върху сина на портиера и успял да изтръгне пушката от ръцете му. Жулиан Каракс наблюдавал тази сцена, вцепенен от изумление. Всички сметнали, че изстрелите са били предназначени за Хорхе Алдая като отмъщение за унижението, преживяно от Хавиер предния ден. Едва по-късно, когато Цивилната гвардия отвела момчето, а двойката портиери били прогонени от жилището си едва ли не с ритници, Микел Молинер се приближил до Жулиан и му казал — без никаква гордост — че му е спасил живота. Жулиан обаче съвсем не знаел, че този живот — или поне онази част от него, която толкова искал да изживее — вече наближава своя край.
68
Жан Франсоаз Жули Аделаид Бернар Рекамие (1777–1849) — известна фигура във френските литературни и политически кръгове на ранния XIX в. — Бел.прев.